ЛЕГЕНДАТА ЗА ИЗЛЪГАНОТО ДОВЕРИЕ

 Легендата гласи,че не трябва да мамите и предавате чуждото доверие, дори, ако    тайната е на дърво.Сега ще ви я разкажа...

    Преди 2 милиона години на мястото на Ботаническата градина в Балчик е имало едно огромно и старо дърво. Мястото,където било засято, било забранено за посещения,защото ако някои докоснел дървото, или водел на мястото посетители, дървото щяло да му отмъсти.

   Само един човек останал в историята, като ,,Човекът докоснал това дърво".Той бил един обикновен млад работник, от бедно семейство на име Марк,

който чистел около дървото.

    Един ден Марк почиствал около дънера, но видял на дървото петно и без да се замисли, решил да го почисти. Т

Той забравил, че това е същото дърво,което не разрешавало на хората да го докосват. Момчето много се притеснило, но,кой знае защо, на него нищо не му се случило.

    Докато Марк си събирал инструментите, един глас го повикал.Той се обърнал и се огледал наоколо, но не видял никого. Но гласът продължавал да го вика докато най-после  осъзнал, че това не било обикновен глас, а гласът на дървото. Много учуден и в същото време изплашен, Марк казал:

   -  Не, моля те, не ме убивай! На никой няма да кажа,че говориш.

   -  Няма да те убия,но запомни, че веднага ще разбера,ако кажеш на някого!

Това е моята тайна, която ти нямаш право да споделяш с никого!

   Момчето се прибрало,но не се стърпяло и разказало на сестра си за дървото.

В същия миг, над тях изтрещял гръм и една светкавица го ударила.

   Оттогава на сам никой не посмял да докосне дървото, или пък още по-малко да каже на някого,че говори.

    Днес това дърво го няма и никой до сега не знае, кой е посмял да го отсече! Но легендата за него и до днес се предава от човек, на човек, за да ни напомня, че чуждите тайни, споделени с нас, не бива да се споделят и с най –близките ни хора, ако сме помолени да ги запазим.

Боряна Богдева

ОБИЧАМ МОЯТА РОДИНА

    Аз съм родена в България.Тя е й моята Родина. Не знам дали ще остана в България в бъдеще, още не съм мислила по този въпрос. Но каквото и да се случи, където и да отида, аз винаги ще  обичам много България.

   Тя има красива природа и е богата на много исторически и природни забележителности.В България се намира едно от най-старите иглолистни дървета  по света  - Байкушевата мура. 

    В моята Родина има и безброй   красиви местности. Ще ги открием  в Родопите,

Рила,Пирин и други прекрасни български планини.

     В Черно море има много разнообразни видове риби и морски животни.     Страната има и много интересна история. От нейното създаване през 681 година от хан Аспарух, до наши дни България е преживяла  безброй  величия и падения, години на възход, победи над враговете и мирно съзидание, но е познала и робската участ и болката от загуба на  територия и  свидни чеда. Бележити българи са помогнали за Освобождението й.За нейната социална, духовна и политическа свобода  смели   народни будители и борци за свобода са  платили с кръвта и живота си. Народът ни завинаги ще помни имената на Васил Левски, Христо Ботев,  и на безброй други  борци за национална независимост  и духовна свобода.  Безгранична е била тяхната синовна обич и жертвоготовност, в името на България и българския народ.

Обичам,родината си! 

Патрисия Русева

УРОКЪТ НА ЛИСИЦАТА

     „Приятелството означава да опитомиш”- казала лисицата на Малкия принц.

Според нея, когато не си опитомен ти не можеш да играеш с другите, ти си сам на света.Когато малкият принц я пита, какво означава това, тя му отговаря с още един непознат за него израз - ,,да се свържеш с другите".

Когато Малкият принц вижда за пръв път лисицата, тя му се струва, като сто хиляди други лисици,но след нейните думи разбира, че ако я опитоми, тя ще стане единствена в света за него и той ще е единствен в света за нея.

Така е и в живота, когато срещнеш един непознат човек, той е съвсем обикновен за теб, но когато го опознаеш и станете близки става специален и единствен в света за теб.За лисицата няма друга възможност за общуване,  освен Малкият принц да я опитоми, ако ли не, той няма да проумее нищо.

Хората по наше време купуват всичко,но тъй като няма търговци на приятели ти не можеш да купиш приятелството,а трябва да го създадеш.Малкият принц започва да разбира.Той отива при обикновените рози и започва да разказва за своята.Тя можело да прилича на тях,може дори да е същата,но е неговата и затова е специална. Само от нея той е махал гъсениците,само нея е пазил под стъклен похлупак и само нея е поставял на перваза.

Така  е и в живота,когато твой приятел се разболее, ти ще направиш всичко възможно да оздравее,когато му е студено ти ще го предпазиш и когато падне ти ще го хванеш!

„ Както в разказа така и в живота най-хубавото се вижда само със сърцето,а най -същественото е невидимо за очите”

-казала лисицата на малкия принц.А той го повторил, за да го запомни.

 Патрисия Руменова    

БЕБЕ

   

  Малко бебе се роди,

  хубаво и здраво.

  Щом отвори то очи,

  много сладко става.

  Има мама и татко,

  и нежни, и грижьовни.

  Те бебенцето сладко

  гледат с  очи гальовни!

 

Патрисия Русева

ОСТРОВЪТ НА ЗАГАДКИТЕ

                                                                     

 Преди много, много години, още преди да се появи човекът, света е бил обитаван само от животни. В природата, както и сега, имало заливи, острови, гори, блата...

   На едно място, близо до Прегово море имало вулкан.Този вулкан се намирал в държавата Дон. Тя била много малка държава, която можела да се разпадне при изригването на отдавна спящия вулкан. И, разбира се  , един ден тази очаквана със страх от жителите на Дон беда, наистина се случила. Силна, гръмотевична буря  предиз-викала изригването му, което нанесло големи щети. Земята държавата Дон  се разпаднала и потънала в океана, а на нейно място се появил остров. Този остров, по-късно  хората от съседните държави нарекли „Островът на загадките”.

    Един ден Малник, момче, което работело в Географския институт и много обичало работата си, посетило най-добрата си  приятелка, която се казвала Парина.Тя работела понякога с него и му помагала да се справи успешно с по-трудните задачи.

    - Добро утро, как си, приятелю?- поздравила госта си Парина.

    - Аз съм  добре, но ти вчера гледа ли новините?- отговорил на въпроса с въпрос Малник.

    - Не, не можах да ги гледам. Защо?

    - Съобщиха  много интересна новина за един остров, който бил открит съвсем скоро, но все още обгърнат в тайнственост. Бил пълен със  загадки за които никой ,нищичко не знаел. - обяснил Малник.

  -О, това звучи много интересно! – възкликнала заинтригувана Парина.

  - Да интересно е! Организират експедиция, която ще пътува до острова, искаш ли да отидем и ние?- попитало момчето.

  - Да, защо не, звучи много забавно! - отвърнала Парина.

   След един час те тръгнали към пристанището, където щели да се качат на кораб и да заминат за острова с организираната за експедицията група учени. Докато пътували в морето видели един кит.Той бил огромен и от много рядък вид.

  - Парина, ела веднага тук с камерата!- извикал Малник.

  -  Идвам!- провикнала се от каютата Парина и грабнала фотоапарата, за да не пропусне рядката възможност да  направи уникални снимки на кита.

  - Виж,това е много рядък вид от  бозайници „сини” китове.- обяснил й той.

  - Да,виждам! А, кога ще стигнем до острова знаеш ли?- попитала Парина докато щракала снимка, след снимка.

  - Това  не знам, попитай капитанът.

  -  Капитане, капитане..... – провикнала  се тя.

  - Защо викаш? Кажи, какво има?- отвърнал й капитана.

  - Знаете ли,кога ще пристигнем на острова?

  - Е, ще се наложи  да потърпите още малко. – усмихнат отговорил капитана

  - Моля, предупредете ни когато  наближим, за да сме готови с екипировката за експедицията!

     Капитанът кимнал с глава и отново завъртял руля в посоката на тайнствения остров. След няколко часа той извикал на Парина и Малник, че са пристигнали и, че е време да слизат.

Когато слезли на остров, всички почувствали, че  ги побиват тръпки, въпреки, че били голяма група хора.

    Опънали палатки  и до вечерта били  готови да се преборят с очакваните проблеми. Притъмняло. Настръхнали хората чули вой на вълци.

    Малник и Парина се зачудили,как така, щом на този остров нямало жива душа, ще има вълци?

 - Малник, какво става?- попитала тревожно Парина.

 - Не знам, но хайде да излезем и сами да проверим,какво става! - отвърнал й Малник.

 - Хайде! – решително се отзовала  Парина.

   Когато излезли видели някакво странно животно – приличало на куче, но с оранжева опашка на котка, огромни светещи в мрака очи. Последвали животното навътре в горите на острова и изгубили следите си за лагера. Парина се уплашила и попитала шепнешком Малник:

 - Малник, къде е лагера?

 - Не знам, загубихме се май.- отговорил й Малник.

-  Дано това странно животно да не ни е устроило засада! Хайде да  потърсим заслон, за да прекараме нощта спокойно.

     Двамата приятели се свили под гъстите ,приведени почти до земята клони на едно огромно дърво и зачакали утрото будни.

        На другия ден, щом  се събудили с ужас видели,че до  тях се белее скелет, който преди не бил там. Уплашени не на шега, двамата приятели се опитали да се върнат при групата, но не ги намерили и обиколили целия остров без резултат.

Потърсили и следите на „вълка”, но не намерили нищо и затова се натъжили, мислейки ,че са сънували сън, който им е изиграл лоша шега.

Но на едно дърво Парина открила голяма хралупа. Решила, че в нея живее катеричка и поискала да я види. Погледнала вътре, но не видяла нито катеричка, нито жълъди с които се хранят катеричките. Нещо повече, от пръв поглед забелязала, че  тази дупка била много по-голяма отвътре от колкото изглеждала отвън и най-вероятно е таен вход към подземен тунел. Те влезли, Малник извадил камерата и снимал всяко кътче в мрачния проход...

 И в този миг  се появило странното животно, което  последвали в гората миналата вечер. То ги гледало право в очите и сякаш ги молело да го последват. Сега, въпреки мрака на  тунела ,в който се намирали, то не изглеждало вече толкова страшно и те го последвали навътре без страх. И когато най-после се спрели и погледнали през отворената врата , до която ги завело животното, тя се спогледали изумени.

    Намирали се  пред огромна подземна лаборатория, пълна с  непознато оборудване и  клетки, в които  отчаяно се въртели  странни същества, подобни на  онова, което ги довело до тук. но хора никъде не се виждали.

    Очите му били пълни с отчаяна молба да помогнат не събратята му по съдба, затова Малник и Парина решително пристъпили през прага  и веднага се заели да освобождават полумъртвите от страх животни, които на мига побягнали към изхода на свобода.

   В лежащия под сива, вулканична пепел, лабораторен дневник двамата приятели най -  после открили  загадката на Тайнствения остров.

Голяма компания, разработваща биологични оръжия  правела тук своите  жестоки опити  с животни като кръстосвали генетично различни породи и видове и се опитвала да направи от тях

непобедими в бой същества.

-        Но къде са учените и господарите им? -  запи-

тали се  Парина и Малник.

     Умното животно отново им кимнало с глава и ги повело към една залостена с камък врата. Отвътре  се чували ядосаните гласове за  пленените от умното животно хора.

     Младите учени разбрали, че то неслучайно ги е подмамило и довело да тук. Върнали се в лагера и с помощта на своите колеги и приятели освободили пленените злодеи и ги отвели на кораба, за да ги предадат на властите.

   А Малник и Парина си направили много снимки

с  новия си странен приятел и когато се върнали публикували ги публикували във вестници и списания  и спечелили награда в обявения фотоконкурс „ Странни истории”.

Патрисия Руменова, ЛК” Пегас” при СОУ „Св.Климент Охридски”, 6 „б” клас   

ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН

     Един ден аз и моята най-добра приятелка Ваня ходихме на басейн.  На път за там много се смяхме.Когато пристигнахме Ваня предложи веднага да влизаме в басейна,

но аз не се съгласих и  казах, че първо трябва да се настаним. Преоблякохме се в бански костюми и влязохме в басейна. водата беше чиста и топла,  и беше много забавно. Скачахме в басейна, гмуркахме се, играхме си. С Ваня решихме да с състезаваме, кой ще излезе по-бързо от водата. Но както бягаше тя падна и се нарани  много лошо. Заболя я, разбира се, но не заплака, защото е „мъжко момиче”.

    Като се прибирахме бяхме много изморени.Върнахме се вкъщи, починахме си малко и пак излязохме да играем, но този път не на басейна,а на една площадка.

                                                Беше много забавно!

   Патрисия Руменова                                                                               

ЕДНА ВЪЛНУВАЩА СЛУЧКА ПРЕЗ ЕСЕНТА

   Беше топъл и слънчев есенен ден.Листата на дърветата падаха и покриваха земята с топла  покривка. Скоро идваше зимата, затова исках да се порадвам на последните топли есенни дни.

     Един ден тръгнах да сe разхождам в близката гора. Уморих  се и седнах на един  мост ,за да погледам  как  скачат рибките. Много беше забавно.

Но вниманието ми беше привлечено от една катеричка.Последвах я навътре в гората.Тя ме заведе до едно тъмно място, където имаше само  дървета без нито една птичка, кацнала по тях,  или пък цвете разцъфтяло в усойната сянка.

Изведнъж  се  разнесоха страшни звуци, имах чувството, че под   небето всичко се разлюля. Страхувах се, по въпреки всичко любопитството ми надделя и аз продължих да навлизам  по - навътре във все по-гъстата гора.

    И тогава видях, че на една  малка поляна, закътана  сред гъсталака, има клетки в който са затворени диви животни. Те бяха полудели от страх и тревога и надаваха отчаяният  рев, който  беше нарушил покоя на есенната гора.

До заключените клетки открих  виновника за това престъпление и  го попитах:

-          Господине, защо направихте това? Защо сте затворили тези невинни животни в клетка? Моля Ви, пуснете горките животни! Не виждате ли, че страдат за свободата си?

Той се намръщи  и ядосан  ми се развика:

,- Върви си по пътя, момиченце! Ако  не се махнеш до пет минути и тебе ще затворя  в клетка! .Аз се уплаших и избягах, но мисълта за  пленените животни не ми даваше покой.

   На другия ден пак отидох до поляната  и се скрих зад един храст. Лошият човек говореше с  някого:

-          Тези животни са много ценни. Ще ги  продадем  на много добра  цена.

Другият отговори:

-          Утре призори  ще те чакам в залива, откъдето можем да  заминем за остров Тасмания с малкото ми  корабче.

Разбрах, че се канят да откраднат и продадат животните- възмутих се  и се разгневих. Трябваше да попреча по някакъв начин на престъпниците – бракониери

да отведат завинаги животните от родното им място.

Позвъних в полицията и предупредих пазителите на реда  за намеренията на бракониерите. Отначало  им беше трудно да  ми повярват, но все пак успях да ги убедя, че трябва да  дойдат рано сутринта  до залива.

    На другата сутрин се измъкнах рано от дома си и тръгнах към закътания пуст залив.. Спрях недалеч от  мястото, където клетките с животните вече очакваха да бъдат натоварени на корабчето .Всички животни  изглеждаха  като мъртви. Явно ги бяха приспали, за да не вдигат шум.

Скоро пристигнаха  и полициите, които бях предупредила. Зарадвах се , че  пристигнаха толкова бързо и най-вече, че са повярвали на думите ми..

Полицаите  се опитаха да арестуват бракониерите, но те бързо се качиха на кораба и отплаваха.

„Изпуснаха ги!" - казах си аз и се отчаях. Но после се сетих, че знам къде отиват и ще мога  да кажа на полицията, за да уведомят властите на острова.

   Лошата новина беше,че това няма как да стане, защото на нашия остров не поддържаха  телефонни връзкис остров Тасмания.

   Върнах се за малко в дома си, за да предупредя мама и тате,че заминавам с полицаите към острова.Те се зарадваха като разбраха в какво добро дело ще участвам, но и в същото време се натъжиха, защото нямаше да съм с тях известно време  и се притесниха да ми се случи нещо лошо.

    Още същия ден отплавахме към остров Тасмания.Пътувахме цял ден, но все пак стигнахме на време. С помощта на местните жители открихме бракониерите и полицаите  ги задържаха в момента, когато  се пазаряха  с търговци на ценни кожи

за цената на откраднатите животни.

.Аз  се заех със задачата всички животни  да бъдат върнати  на нашия остров и когато най-после се завърнахме на нашия остров ги пуснах на свобода.

 Реших,  че ще бъде добре да посея на мястото, където открих пленените  животни цветя.Приготвих  си семена  и посях цялата полянка с  незабравки, които щяха да напомнят за деня, в който животните  отново се върнаха в своя дом свободни. Когато свърших и се огледах наоколо, видях нещо, което никога не бях виждала - всички животни бяха  дошли край поляната, гледаха ме с благодарност  и сякаш ми се усмихваха.

                                      

Патрисия Руменова

МЕЧЕТО МАЙК

     В семейството на мечето Майк имало пет деца.То било най-малкото и като такова всичките му братчета и сестри го товарели с разни задачи, които самите те трябвало да свършат.То единствено от семейството ходело на училище и затова му завиждали.

      Един ден майката на мечето казала на едно от братчетата му:

    - Дони трябва да излезеш да отидеш до склада за мед и да купиш,защото нашия свършва и няма да има утре да дам на Майк закуска за  училище.

    - Добре,мамо, ще отида.- отговорило й мечето, но си помислило: - „Ха, защо пък аз ще ходя за мед, заради закуската на Майк? Нека той сам да отиде и да си купи, щом иска да яде! „ веднага изтичало след Майк, който вече тръгвал за училище и  казал, че майка им му е поръчала да  се отбие във фабриката и да купи мед.

     Докато вървяло, малкото мече видяло една огромна къща направена от мед и други сладкиши. Мечето почукало вътре, отворило вратата и видяло, че в къщата стои един старец - прегърбен и много грозен. Като го видял, Майк много се  уплашил и из бягал навън.

 Стигнало мечето до фабриката за производство на мед.Влязло запъхтяно  вътре и попитало:

   -  Къде е професор Феникс?

   - В кабинета си е, заповядайте!- отговорил един от началниците.

   - Господин Феникс, идвайки насам сред полето видях къща направена от сладкиши и мед,а вътре имаше един старец. Той беше грозен,прегърбен и стар.

   - Да, този човек работеше тук, но стана много нахален и ние го изгонихме. Жалко, защото въпреки, че беше стар,  си вършеше много добре работата.

   - Добре,благодаря,че ми казахте!  А може ли малко мед, защото нашия свърши?

   - Да, заповядай,моето момче! Да вие сладко!

   -  Благодаря!- благодарил учтиво Майк и си тръгнал.

       На другия ден, докато вървяло към   училището,  мечето  отново  видяло онзи старец. който се затичал,куцукайки, след него: ,,За възрастта си бяга много бързо! - помислил си Майк и се уплашил много.- Какво ли иска от мен?”

 Едва когато мечето пристигнало в училището старецът го оставил на мира.

Първите два  часа минали добре, но  преди последния мечето пак видяло стареца, който стоял пред входа на училището и явно го чакал.

Надвил страха си, Майк  се приближил  до него и го попитал, защо го преследва.

  -  Не те преследвам. Просто исках  да те питам нещо.

  - Ами питай тогава, защо тичаш след мене? Аз така се изплаших!- отговорило мечето.

  -  Извинявай, исках да разбера ти ли си мечето Майк, най-малкото от петте деца в семейството ти? И още как се казва баща ти? - попитал старецът.

  -  Да, аз съм Майк , - отговорило мечето – а баща ми се казваше Миша.

  -  Радвам се, защото  преди да почине, баща ти заяви пред мен, че те прави наследник на цялото си богатство и ме остави да  го пазя, докато тръгнеш на училище.Той притежаваше онази чудна къща, която видя и фабриката за мед, но хитрият управител вече няколко години крие  това завещание и се възползва незаконно от твоето наследство. А мене прогони от фабриката, за да не проговоря и кажа истината.

  -  О,благодаря,че ми каза, дядо! И заради твоята честност те правя управител на фабриката, а къщичката от мед и сладки ще управлява от днес моето семейство.

  -  Благодаря, това е огромна чест за мен! – развълнуван отговорил  старецът.

    Щом научило новината, мечето се прибрало вкъщи и разказало всичко на майка си.Тя много се зарадвала. С помощта  на добър адвокат те си върнали наследеното богатство и след този ден  заживеели весело и щастливо. А помагали и на по-бедните  семейства мечоци. И никой вече  не подценявал и не обиждал най-малкия член на семейството!

Патрисия Руменова    

ПРИКАЗКА ЗА ДВЕ ЛИСИЧЕТА, МЕЧЕ И ЕДНО ПИЛЕНЦЕ

   Живяли някога две лисичета и едно мечe, които се казвали  Кари, Мъри и Пухи. Те били много добри.

       Един спокоен и слънчев ден тримата приятели излезли да се поразходят.Както си вървели през гората видели едно малко пиленце , което се казвало Чики.  За тях, това мъничко, пухкаво пиленце било напълно непознато и интересно.Те много се чудили и се питали , какво ли е това и тъй като сами не знаели отговора  започнали разследване.

   Тръгнали след него  по следите от стъпките му. Първата крачка от разследването ги довела  до къщата на пиленцето. Както си вървели  насреща им излязла  една кокошка.

Нашите приятели я  попитали:

    -  Знаете ли, къде живее онова, малко животно?

   -  Естествено,че знам, та нали аз съм му майка.- отвърнала тя.

   -  Така ли? Добре тогава ще ни кажете ли, къде живеете?

   -  Да. Ето там, в онзи малък кокошарник.- рекла им тя.

   -  Благодирим за информацията! - поклонили и се те.

    И така малките приятели имали вече две следи. Но то и без това само толкова им трябвало за да разберат, какво животно са срещнали.Те  вече знаели, че това е малко пиленце, защото първият свидетел била майка му, а  тя била кокошка.  Тя им дала и точния адрес, до който водела първата следа - кокошарника. Оставало само да отидат  при пиленцето и да се запознаят.

   -   Ние се казваме Кари, Мъри и Пухи, а ти как се казваш?

   -   Аз съм малкото пиленце Чики.- отговорило им то.

   -   Добре! Хайде да се разходим!- предложили добрите другари.

   -   Добре! Ще ми бъде приятно да се разхождам с такава приятна компания.- казала Чики.

    И така те тръгнали да се разхождат. Вървели,вървели и най-накрая стигнали до една полянка. Малката Чики била много уморена,затова четиримата приятели решили да се върнат, за да може малката им нова приятелка да си почине.

   М акар и кратка, тази разходка била достатъчна, за да се опознаят и да разберат,че вече са станали  приятели!

                                                                                     Патрисия Руменва Русева,4 б клас,10г.

ПРИКАЗКА ОТ МОРСКОТО ДЪНО

    Имало едно време страшна акула, с големи зъби и с плавници, като лодки. Тя била най-
 страшната и кръвожадната в морето. Всички риби се плашели от нея, а тя не се бояла от никого.

   Един топъл и спокоен ден на морското дъно имало празник по случай избирането на нов кмет. Всички рибки се готвили усилено за празника. Само акулата гледала с насмешка и се вярвала, че ще изберат нея за лидер на морските обитатели. И ето, че дошъл дългоочакваният момент.

 - Да започнат изборите!- извикала малката рибка на име Алстанрибе.

   След този знак изборите започнали. Всички треперели от страх да не изберат акулата.И ето, че след дълго чакане най-сетне резултатите били готови.

 - Бюлетините са преброени и резултатите са готови. - казал председателят на изборната комисия.- Моля, напред да излязат акулата, малката рибка Алстанрибе и предишният кмет господин Трефил. Един от вас е новият кмет. И това е...акулата! Всички да я аплодират!
    Всички морски обитатели били отчаяни, защото разбрали ,че отново са измамени от алчната и злобна акула.

    И така акулата станала кмет на Морското дъно.

    На другия ден акулата се възползвала от предимствата на поста си и взела да използва всички риби за каквото си поиска. Но сред морето се носел кораб, а на него имало хора. Всички риби се притеснили, защото знаели, че акулата няма да стои така мирно и да бездейства, а ще направи нещо за да убие всички тези хора. Все пак имало един шанс  да се предотврати убиването на всички хора. Алстанрибе и приятелката му Алстран написали бележка, с която да предупредят хората, че ако не напуснат веднага морето всички те ще умрат.

     Хората получили бележката, но не повярвали на предупреждението. Това пренебрежение  накарало акулата да се ядоса.

Тя пратила най-добрите и верените си акули да отидат при кораба,

да го потопят и да й доведат всички хора. Акулите изпълнили заповедта на кметицата си, отишли при кораба и запо

нали да го блъскат и подмятат сред вълните. Хората се стреснали от това и се паникьосали.Те не били готови да се защитят и затова  акулите обърнали кораба им и много лесно ги пленили. Щом ги завели при господарката си тя ги хвърлила в тъмницата и им казала, че ще умрат на зазоряване.

    Но една от рибките помогнала на хората да се измъкнат и те избягали. Когато акулата разбрала за бягството, казала на всички,че когато открие,  кой е освободил хората ще го убие заедно със цялото му семейство.Но рибката си казала на ум: ,,Няма да се предам заради семейството!    

На по -  следващият ден Алстанрибе и Алстран открили една карта на съкровище.Те тръгнали по следите на съкровището, но на никого повече не казали. Само те двамата знаели.

Първата крачка към съкровището била да отидат до „Извора на младостта". Но тъй като той бил далече, а и пътят до там бил  много опасен, те не знаели как ще се справят. Въпреки това били решени да намерят съкровището, затова  тръгнали да търсят извора.

   - Виж на картата пише,че когато отидем до извора трябва да напълним едно шишенце вода от него.- казала Алстран

   -  Да наистина пише това! Я обърни от другата страна, за да видим дали е написано нещо!

   -  Да има нещо написано. Тази карта не е за намиране на съкровище, с тази карта можете да откриете  извора с вълшебната вода, с която да унищожите всеки враг, или да го пратите където си поискате.

    -  Наистина ли това пише?- попитал Алстанрибе.

    -  Да наистина!- отвърнала му Алстран.

    -  Е, тогава да тръгваме да го намерим и когато го намерим ще използваме водата,  за да свалим от престола акулата! Нали? А трябва и да помогнем на пленените хора да се завърнат по домовете си.

-  Да, точно  затова ще го използваме!- съгласила се Алстран.

     И те тръгнали да търсят извора. Най-накрая, след много премеждия го намерили сипали малко вода в едно шишенце и тръгнали към втората следа.Тя била да стигнат до пещерата,,Малнаир", която се намирала на върха на Малдаирската планина.

   - Но, как ще стигнем там?- попитала изумено Алстран.

   - Ще стигнем! Трябва само да го поискаме силно!- окуражил я приятелят й.

  И така те плували три дни и три нощи. Когато най-сетне стигнали влезли в пещерата. Зад себе си  чули някакъв шум, огледали се наоколо и какво да видят! Фея! Феята стои точно пред тях и ги наблюдава.

   - Кой сте вие?- попитала ги тя.

   - Аз съм Алстанрибе, а това е приятелката ми Алстран. А ти коя си?- попитали двамата приятели.

   - Аз съм Трикси, феята на младостта. Какво правите тук?- отговорила им тя.

   - Търсихме Извора на младостта и нейната фея. Водихме  се по тази карта. Искаме да прогоним от морските владения нашата ужасна кметица – акулата и нейните непоносими помощници. Искаш ли да ни помогнеш?

   - Добре ще дойда с вас, щом е за такава благородна цел.

   - Алстран, нали задачата ни в пещерата беше да открием и фея? - попитал Астанрибе.

   - О, това беше последната стъпка в нашата ескпедиция, но сега е време да се върнем пак в нашият свят с феята и вълшебната вода.

   - Да, в картата пише, че този, който искаме да прогоним трябва да види феята и да пие от водата.- рекла Алстран и те тръгнали да се прибират.

    Плували, плували и най-сетне стигнали до царството си. Акулата и стражите й спели. Смелите рибки ги напръскали с вълшебната вода. Акулата и стражите й се стреснали, отворили очи и видели феята. И тъй като тя ги гледала строго, изпаднали в паника, задавили се и  пили веднага от останалата омагьосана вода. Веднага щом отпили от нея, Акулата и нейните стражи се стопили като мъгла и изчезнали завинаги.                                 

А всички морски обитатели  от сърце благодарили на Алстран и Алстанрибе!

 Автор:Патрисия Руменова Русева,4б клас,10г.