ЕДНА ВЪЛНУВАЩА ИСТОРИЯ

 Един ден,преди много години, през лятната ваканция, докато бяхме във Варна с  батко решихме да направим нещо странно - да пуснем писмо в бутилка, и по този начин да си намерим приятели от някой далечен самотен остров. Пъхнахме писмото в бутилката, което  гласеше: „Здравейте ние сме Рада и Никола от България. Търсим си приятели по необикновен начин: писмо в бутилка” Бутилката беше украсена с камъчета с нашите букви „Р” и „Н”. Чакахме, чудехме се и се надявахме някои да го е намерил, но лятото свърши, ваканцията също и улисани в новата учебна година забравихме за него. От време на време се сещахме и леко разочаровани и малко натъжени продължавахме да вярваме, че някои ден ще получим отговор. Годините минаваха една след друга ….

     Вече бях на 20 години. Живях  в Берлин и учех медицина. Тъжна от липсата на родината вървях по улиците безцелно с надежда само за миг да мога отново да зърна нещо родно, което да ми даде сили до следващото ми прибиране в България. Минах покрай едно малко антикварно магазинче на което видях нещо странно на витрината беше същото шише в което беше писмото,нашето писмо. Влязох вътре и попитах продавача  разтреперана от вълнение дали се продава това шише. Той отвърна, че това шише не се продава, защото е много ценно за него. Тогава му разказах своята история още от преди двадесет години, как на морския бряг двамата с батко сме пуснали шишето, но в бързината и вълнението което ни беше обзело сме забравили да напишем как да се свържат с нас. Говорихме дълго всеки разказваше за себе си и странното съвпадение, че той има сестра на моите години. Обадих се на батко в същата минута. Вълнението ни беше огромно. Уговорихме се след месец, когато брат ми пристигне да се съберем с неговата сестра. Е това е то ….. сега вече не се чувствам сама, защото имам двама нови приятели. Странно нещо е живота нали….. 

Рада Николова, 10 г.

ХЛЯБЪТ НАШ Е СВЕТИНЯ

Един   ден   в  селска   закътана къщичка  старата  баба  извадила   топла  питка  от  пещта .  Сложила   я  на  софрата  и  повикала  внуците  си  да  хапнат .  Децата  се  втурнали  към  масата  с  мръсни  дрехи  и  ръце .  Започнали  да  чупят хляба  на  парчета  , като  някои  от  тях  падали  на  земята .  Бабата  ги  гледала  натъжено  и  в  очите  й  се  появили  сълзи .  Тогава  дошъл  дядото и  като видял  какво  се  случва, повикал внучетата си при него:

-         Уважавайте хляба, деца! Елате при мен, за да ви разкажа за дългия му път до нашата трапеза - рекъл им той.

Внучетата наострили уши и заслушали внимателно.

Дядото започнал своята  история:

-         Първо, за да се направи хляб се засява житото. Цяла зима семенцата стоят на топло под снега и чакат топлите пролетни лъчи, за да покажат главички. Слънцето и пролетните дъждове им помагат да растат бързо и да станат големи житни класове. През лятото идва време за жътва. След като се пожъне, житото се откарва до мелницата и се смила на брашно. После от това брашно баба ви замесва тесто, оставя го да втаса и пече топла питка за вас.

Виждате ли сега колко е трудно от малкото житно зрънце да се направи топлия хляб?

Децата се спогледали засрамено, защото разбрали колко труд са положили баба им и дядо им, за да ги нахранят.

         Те обещали да уважават хляба през целия си живот.

Василена Василева  - трети „В” клас

СОУ ‘СВ.КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ’- гр.ЯМБОЛ

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ПИСМО В БУТИЛКА

     Вълните леко ме  люлееха и аз спокойно плувах  по течението сред  спокойните океански води. От това полусънно състояние  ме  стресна една внезапно надигнала се вълна, която  ме грабна, издигна ме  нависоко , а после ме изтласка  върху мокрия пясък на самотен бряг.  Вълната се оттегли, а аз останах да лежа,  под ласкавите слънчеви лъчи, повита като бебе в  зелени  водорасли.  Тогава се сетих, че съм изпратена със специална мисия. В себе си  грижливо пазех едно писмо. Беше ми оказана честта да пренеса през океана една невероятна история и това си струваше дългото пътуване,  всички  бури и  несгоди, които трябваше да понеса. Навярно най-после бях пристигнала на точното място, където  ме бе изпратил един отчаян човек с това послание , в което молеше за помощ.

     Всичко започна преди много, много  години, когато хората кръстосваха моретата в търсене на неземни богатства и непознати земи. Тогава никой не подозираше за съществуването най-могъщата морска стихия на света – големият водовъртеж. Много кораби бяха злощастно пленени  от него   и  запокитени  до „дънната пътека”, след което пътешествието им продължаваше в един призрачен свят, от който екипажите никога не се завръщаха. Такава съдба застигаше всички моряци, осмелили се да прекосят водната шир и избрали маршрута, който  водеше право в ненаситната  уста на водовъртежа.

     Но един моряк все пак  преживя бедствието и оживя с моя помощ.  Името му беше неизвестно, но от всички моряци и пътници на презокеанския кораб, той  се отличаваше с висок дух и със своята находчивост. Дори капитанът се съветваше често  с него и се вслушваше  в простичките му, ясни съвети. Той пътуваше редовно  от няколко години  и   съветваше  капитаните  как да  избегнат коварното и смъртоносно течение. Тъй успя да предотврати множество възможности  корабите  да поемат по  „дънната пътека” ,откъдето никой не се е завръщал. Тъй беше докато не тръгна на  последното си пътешествие.

Младият моряк беше повикан на кораба  на богат търговец, който искаше  да изкупува платове и влакна от Америка. Мълвата за това пътуване достигна и до кралското семейство, което поръча на капитана срещу голямо заплащане да им донесат семена от непознатите досега от тях, но много вкусни и  много скъпи зеленчуци  - доматите. Скоро след разговорът, който проведоха,  от пристанището потегли на  дълъг път през океана големият   кораб на търговеца… Времето  беше хубаво, пътуването - спокойно  и подир месец моряците достигнаха земя. Останаха на брега за седем дни. През това време успяха да подготвят провизиите за връщането и да натоварят стоката.    Младият моряк през цялото време на отиването неотлъчно следваше  своя капитан и жадно попиваше всяка дума, която водачът на кораба изричаше. А капитанът  му беше благодарен, защото с негова помощ  успешно преминаха  на безопасно  разстояние от  опасния водовъртеж.

Всеки, който го видеше младия моряк отстрани, би се усъмнил, че този човек изобщо се е качвал на кораб. Той беше нисък, слаб, с бледо лице и скромни дрехи. Но, който вече го познаваше, знаеше, че въпреки неугледния му външен вид, той притежава  качества, които и капитанът, и търговецът  ценяха  много. Той се радваше на доверието и уважението   на  капитана  и на търговеца, а  това му създаде голям враг в лицето на помощник- капитана. Той  се чувстваше пренебрегнат и унизен заради близостта на моряка с неговия началник  и   тази завист  беше породила една скрита ярост , която го правеше през цялото време мрачен и  намусен. Самият помощник-капитан беше  егоистично и  затворено в себе си същество, което никак не се стремеше да помага на никого. Беше му досадно да се занимава с битовите проблеми на по-низшите моряци, затова с високо вдигната глава ги отбягваше. Не се интересуваше дори от невероятните приключенски истории на капитана, който така страстно и с вълнение разказваше на младия си моряк и умен съветник.

      Дойде време корабът да потегли обратно. Всички необходими  провизии бяха подготвени, а екипажът се раздели с някои от моряците, които предпочетоха да останат. По тази причина, на връщане на останалите моряци беше възложена повече работа, което ги изнервяше. Скоро вместо веселите  закачки, вечер се чуваха само  изморените им въздишки. Една от необичайно тихите вечери беше фатална за младия моряк. Цял ден беше работил до изнемогване и не успя да се навечеря. Гладът  и умората го  измъчваха и не му даваха възможност да заспи. Той стана от койката и отиде до кухнята, където миризмата на престояла храна в началото го отблъсна. Но друг избор нямаше, затова той се нахрани, преглъщайки противната храна  с ром.  Задоволил отчасти гладът си, морякът тръгна да  се връща в каютата си ,за да се опита да поспи. Но ромът му дойде в повече, почувства се тъй зле, сякаш   морската болест отново го бе сразила. Усещаше, че му  прилошава на всяка крачка. Опитвайки се да се задържи прав, той залиташе насам-натам по палубата, разперил ръце като ранена чайка. Така неусетно  се озова при скъпите платна и безценните  семена от домати. Без да разбере какво се случва, той  залитна и се строполи сред денковете  коприна, замота се  в тях  и скоро се оказа оплетен в затрупан под  тях. Опитвайки се да се освободи, той направи няколко неконтролирани движения, спъна се , падна върху кошовете пълни със семена и ги преобърна. Шумът от падането го изплаши до такава степен, че той  се измъкна  от  платната и се втурна към каютата  си, където безпомощен се простря на  койката. Но, макар и неволно,  довереникът на капитана, беше съсипал  най-ценната стока, поръчана от краля.  Вятърът разпиля в океана дометените семена.

   На другата сутрин силен, гневен  вик  събуди младия моряк. Докато се разсъни и разбере какво става, двама по -  едри мъже го изведоха на палубата, където чакаше  капитанът.  Той беше явно вбесен. До него стоеше помощникът му, на чието лице бе изписана  ехидна усмивка,  а очите му  го гледаха злобно и подигравателно. Той се наведе към ухото на капитана  и му каза нещо, което младежът не разбра, защото се чувстваше ужасно. Капитанът го изгледа сурово и даде знак  на  двамата  едри мъже, които  го  повлякоха към една малка лодка на палубата. Те го хвърлиха вътре, след което към тях се присъединиха още петима. Заедно те повдигнаха малката  лодка и я повлякоха към парапетите на палубата. Оттам те  я пуснаха и тя със сила полетя към водата. Като по чудо лодката падна така, че не се напълни с вода. Но морякът падна във водата и тя го погълна алчно. Усетил, че се задушава, младежът  отчаяно размаха ръце и крака и заплува към  повърхността .След като си пое дъх, той инстинктивно заплува към лодката и когато най-после успя  да прехвърли  изтощеното си тяло си в нея се отдаде на дълга почивка.

Минаха часове, ден, два, три. .. Полумъртъв  от глад и жажда, от  жестоките слънчевите изгаряния,  младежът  отвори очи, доловил някакво шумолене. Той се надигна мъка, огледа се и с радостна надежда  видя, че лодката е заседнала на непознат бряг. Опита се да се сети как е попаднал там, но паметта му все още  се носеше между реалния и нереален свят.. .  Надеждата  даде  сили на моряка  да се изправи и слезе от лодката.  Беше сам на смълчания бряг. Докъдето погледът му стигна  и океана не откри  кораба. ..

       Сега трябваше  да оцелее, да  си направи подслон и да намери храна. За щастие успя да намери раци  и миди  и с голям апетит изяде суровата си спасителна храна.  така започна самотния му живот на пустия, но прекрасен за живеене остров.

Един ден, докато обикаляше острова с лодката , ме забеляза сред сред скалите където бях заседнала, заедно с  касетката, в която капитанът държеше перата за писане дневника кораба ни  , преди  той да попадне във водовъртежа и да потъне. Единственото ,което остана от кораба и екипажа  беше  добре затвореното  и облечено в кожа сандъче и аз – последната бутилка  от предсмъртната  вечеря на капитана. В мен все още имаше малко ром, затова  бях затапена грижливо  с корковата си тапа.

Морякът ме взе в ръце и извади тапата.  Изпи остатъкът от питието и понечи да ме хвърли отново във водата, когато  изведнъж  се сети за нещо и  ме прибра  грижливо в лодката си.  Когато се прибрахме  във временния му лагер, той извади  дневника на капитана и пачите пера за писане   и радостна усмивка озари лицето му. След това ги  прибра  на сухо и сигурно място и тръгна  да търси  това. което  му трябваше, за да осъществи  внезапно хрумналата му идея.  Оказа се, че търси зрели боровинки, от които си направи мастило…

После младият самотен моряк  откъсна лист от корабния дневник, написа нещо на него, извади тапата ми и  сложи навитото на тръбичка писмо в него.  После ме затапи грижливо, качи се на лодката и като навлезе  навътре в океана  ме погали и захвърли сред вълните.

Оттогава минаха месеци и дори година. Един ден вълните бурен вятър  разлюля вълните , които ме  носеха. Докато бурята ме  блъскаше  в различни посоки и  го видях. Да, това беше  същия водовъртеж, който погълна и нашия кораб, след като изхвърлиха от него младия моряк. А той водеше само в една посока - „Дънната пътека”. Аз вече знаех какво ми предстои. Но в този момент се сетих за писмото, което  пазех, за поръката на моряка, за неговите надежди и ако имах очи щях да заплача от безсилие, и от мъка, че няма да мога да изпълня мисията си. Стори ми се, че  го виждам на брега. Сам, измъчен, полугол, с  гъста брада, покриваща загорялото му  лице,  той стоеше вперил с надежда поглед в посоката, в която бях отплувала аз, понесла към  хората  неговия  зов за помощ. Водата се опитваше да ме повлече към дъното, но  неговата вяра в мен ми даде сили да  се изтласкам отново на повърхността   и да  възседна една спасителна вълна, която ме отдалечи от водовъртежа. След няколко дни отново плувах  спокойно, понесена от топло течение към вашия бряг…

Най-после беше дошъл края на моето дълго и опасно пътуване!  Спрях  щастлива, че дочувам наблизо  гласове. Ако можех щях да извикам, за да ме открият по-бързо, защото там, на самотен остров  сред огромния океан, един човек очаква своите спасители. А аз съм неговия пратеник, неговата единствена надежда…

Историята, която ви разказах  завърши щастливо. Но за тази щастлива развръзка помогна и слънцето.  Може би, рибарите, които ме откриха щяха да  подминат, без да ме забележат, ако  слънцето  не беше решило да си поиграе с мен. Оглеждайки се  палаво в моята стъклена повърхност, то   превърна отражението си  „слънчеви зайчета”, които привлякоха  вниманието на  мъжете към мен. Един от тях ме взе, изчисти водораслите  и издърпа корковата тапа от мен. Въздъхнах облекчено. Писмото  беше напълно запазено  и така аз най-после изпълних своята мисия.

Но и това не е краят на моите приключения.  Рибарят ме запази и след като се погрижи да съобщи на властите за корабокрушенеца, чиито координати бяха посочени  в писмото, ме занесе  в музея  и ме повери на  служителите в него като много ценен експонат. Все пак, бях пропътувала целия океан и бях спасила един човешки живот.

Даниел  Милчев, 13 години, член на  ЛК „Пегас” при СОУ Св.Климент Охридски” град Ямбол

ТЪРСИ СИ БЕЛЯТА

   Малко  коте се изгубило. Едно дете го видяло и решило да го приюти в своя дом.След като пристигнали с котето в чуждата за него къща, то започнало да мяука уплашено. Родителите на детето казали:

-  Мило дете,   тази къща е чужда котето. То иска да се прибере при своя любим стопа-нин.Нека да го потърсим, за да си го прибере.

   Детето не искало да послуша съвета на своите родители. Прибрало котето в своята стая и му дало името Мариан. Котето  никак  не било послушно, започнало да се крие под леглото,  да дращи стените и да се катери по шкафовете. Детето започнало да си учи уроците, но палавото коте, недоволно, че не му обръща внимание  непрекъснато се опитвало да играе с учебниците му.

    На следващия ден, по пътя за дома, детето купило храна за Мариан. Когато се приб-

рало видяло, че в стаята му всичко е „с краката нагоре”.  Въпреки, че се ядосало решило да нахрани  котето, но то не пожелало да се храни. Родителите  посъветвали сина си:

- Сине, ние ти казахме, че котето няма да те приеме като свой стопанин.Моля те, остави ни да намерим собственика  му!

     Момчето  се разсърдило,  защото не искало да върне  Мариан. Но на следващия ден стаята му изглеждала  още по-зле. Търсейки изход навън, Мариян  обърнал всичко по пътя си. Тогава момчето  най-после разбрало, че трябва да приеме предложението  на своите родители.

    Изминала седмица, а стопанинът на Мариан бил още неизвестен. Едва след месец котето вече било при своя любим стопанин. Благодарният човек предложил на момчето да идва  на гости при Мариан. Успокоеното коте вече било много добро и мило към де-тето. Те станали неразделни приятели.

-Видя ли? Ние ти казахме, че котето се чувства най-уютно в своя дом? -казали родите-лите на детето и сега то вече било наистина съгласно с тях.

ДИЯНА ЗЛАТКОВА ДИМОВА 4 „Б „.10 год,  член на ЛК „Пегас”

КОЛЕДЕН ДАР ЗА МЪРЧО И ШАРИК

  В  един зимен ден, в който цял ден бушувала буря, котето Мърчо се изгубило. Изплашило се много, затова се свило на завет под едно стълбище и така дочакало утрото.На следващия ден, докато се скитало отчаяно из непознатите за него улици, му замирисало на риба. Тръгнало след жената от чиято пазарска торба се носел  любимия му аромат, но жената сърдито се развикала:

- Марш! Марш от тук!  Подла и крадлива  котка!

- Mяууу !-отговорил Мърчо, като искал да каже: „Моля те, само не ме удряй!" и спрял сам на улицата, докато разгневената жена си отиде.

    Втората нощ, Мърчо прекарал под една пейка в парка. Когато се разсъмнало гладното и отчаяно коте  тръгнало  по една алея, търсейки нещо за ядене. Както си вървяло, изведнъж пред очите му се появило едно малко къдраво  същество. Това било кученцето Шарик.

-         Здравей! -Любезно поздравил Мърчо. - Как се казваш?

-         Здравей! отговорило палето. – Казвам се Шарик.

-         А ти ще ми кажеш ли как се казваш и от къде си, че не те познавам?

-         Името ми е Мърчо. Но аз не знам къде се намира родния ми дом, понеже бях навън, когато вилнееше буря и аз се изгубих. А ти от къде си? – попитало котето.

-         Аз си нямам дом, бездомно куче съм. – казал Шарик.

Тръгнали заедно като по пътя си говорели приятелски и си споделяли всички беди и неволи.

      Но изведнъж се появили някакви странни хора, които  ги уловили с примки и ги вкарали в две тесни клетки в някакъв  автобус. Там имало затворени още много животни. Откарали ги в един голям зоомагазин, на чиято табела пишело „ КУЧЕ  и КОТЕ”

      На следващия ден, неочаквано в магазина влязъл стопанинът на котето Мърчо. Той дълго обикалял улиците и зоомагазините, за да открие своя домашен любимец. Платил на собствениците на магазина и тръгнал да си ходи, понесъл в  специална  кошница в своя малък приятел.

     Но Мърчо отчаяно дращел по стените на кошницата, мяучел  и отказвал да тръгне без своя приятел Шарик. Тогава човекът купил и него и всички заживели щастливи заедно.

     Било Коледа, време за добри дела – най – щастливия ден за Мърчо и Щарик

Диана Златкова Димова, 10 г., 4 „а” класа, ЛК”Пегас”

ЗЕМЯТА МОЛИ ЗА ПОМОЩ

   Веднъж, докато бях навън, за да се порадвам на пролетното слънце, чух странен шум. Стори ми се, че плаче малко момиче, но не след дълго долових тъжни въздишки  и жален шепот, сякаш някой молеше за помощ. Помислих, че така ми се е сторило, но не, след дълго това се повтори. Заслушах се… Наистина някой молеше за помощ. Но  все още не  можех да разбера от къде идва това. Оглеждах се, обиколих с поглед няколко пъти мястото, където се намирах, но не виждах никого. А молбите продължаваха. „Помощ! Помощ! Спасете ме!“ -  се чуваше тъжен зов, но не се виждаше човек.

-         Кой е там? – престраших се и попитах.

-         Не ме ли позна? – чу се отново този глас.

-         Не, не виждам никого. – напразно оглеждах мястото.

-         Аз съм Земята. – каза този глас отново.

-         Земята? – бях крайно изненадана. Помислих, че някой от приятелите ми си прави шега.

-         Аз съм, да. Моля за помощ. Опитах да помоля останалите, но никой не ми обърна внимание.

-         Но за каква помощ става въпрос. Нищо не разбирам. – с всеки момент ставах все по-объркана и по-объркана.

-         Поседни тук и нека ти разкажа. – помоли  тя. Съгласих се, като си мислех, че сънувам.

-         Това не е някаква шега нали? – попитах отново, като продължавах да си мисля, че някой се опитва да се пошегува с мен.

-         Не е шега. Напротив, много по-сериозно е от шега!

И така Земята започна своя разказ:

 – От доста дълго време моля хората за помощ. Но никой от тях не се вслушва в това, което им казвам. Пропускат думите ми около себе си и отказват да направят нещо по въпроса, който от години страшно ме тревожи. Всекидневно ме разрушавате и унищожавате. Замърсявате водите ми, въздуха, почвата ми, всичко. Колко животински видове изчезнаха, а други са на изчезване Правите същото и с растителните видове. Използвате всичко, което съм създала, живеете, благодарение на моята щедрост, а как ми се отплащате? На щедростта се отвръща с благодарност,  с  грижи,  но вие нито сте благодарни, нито сте грижовни към мен. А не се замисляте, че след вас идват още много поколения. Какво ще мога да им дам, щом сега разграбите и унищожите всичко, което притежавам. Изсичате горите ми без капка съвест, унищожавате дългогодишни дървета, но не засявате нови. Мислите си, че вечно ще мога да ви давам от това, с което разполагам. Но не е така. Рано или късно всичко ще приключи и тогава вече няма да имам нищо. Няма да има вода, която може да пиете, няма да има растения, няма да ги има и животните ,с помощта, на които да може да съществувате. Ще бъда съвсем непотребна за вас и за семействата ви. А тогава какво ще правите? Не се замисляте, че след вас ще дойдат още много поколения, които също ще имат нужди, каквито вие имате сега.? Но какво ще стане ако не мога да им помогна? Какво ще стане ако почвите ми станат опасни и непотребни за човека? Какво ще стане когато вода ми бъде прекалено замърсена и негодна за пиене? Какво ще стане когато въздухът ми се изпълни с вредни за човека вещества? Замърсявате ме, а тези боклуци не ще изчезнат без да ми навредят. Помогнете ми! Започнете да се отнасяте отговорно! Запазете ме, защото аз съм вашия дом!

   Замислих се над тези думи. Наистина ние, хората, използваме ресурсите на Земята, за да можем да съществуваме. Ако я няма нея, няма да ни има и нас. Тя ни осигурява всички условия за живот. Ако не я запазим, то какво ще оставим на идващите поколения, които също като нас ще искат да й се радват. Ще искат да видят прекрасните сини морета, пъстрите корони на дърветата през есента, ще поискат да усетят топлината на майското слънце. Ще поискат тя да им даде и покаже най-големите си красоти, но как би могло, ако ние днес ги унищожим?...

Нека заедно да спасим Земята и собственото си бъдеще, имаме още малко време!

Анелия Петрова, ЛК”Пегас” при СОУ „СВ.Климент Охридски”- Ямбол, 17 години

ТЪРСИШ СИ БЕЛЯТА

   Малко  коте се изгубило. Едно дете го видяло и решило да го приюти в своя дом.След като пристигнали с котето в чуждата за него къща, то започнало да мяука уплашено. Родителите на детето казали:

-  Мило дете,   тази къща е чужда котето. То иска да се прибере при своя любим стопанин.Нека да го потърсим, за да си го прибере.

   Детето не искало да послуша съвета на своите родители. Прибрало котето в своята стая и му дало името Мариан. Котето  никак  не било послушно, започнало да се крие под леглото,  да дращи стените и да се катери по шкафовете. Детето започнало да си учи уроците, но палавото коте, недоволното, че не му обръща внимание  започнало да си играе с учебниците му.

    На следващия ден, по пътя за дома, детето купило храна за Мариан.Когато се прибрало то видяло, че в стаята му всичко е „с краката нагоре” .Детето сипало храна на котето, но то не пожелало да се нахрани. Заинтригувани   родителите  казали на сина си ;

- Сине, ние ти казахме, че котето няма да те приеме като свой стопанин. Моля те, остави ни да намерим собственика  му!

     Детето се разсърдило,  защото не искало да върне  Мариан.

Но на следващия ден стаята на детето изглеждала  още по-зле. Търсейки изход навън, Мариян  обърнал всичко по пътя си. Тогава момчето  най-после разбрало, че трябва да приеме предло-жението  на своите родители.

    Изминала седмица, но стопанинът на Мариан бил още неизвестен. Едва след месец то открили. Котето вече било при своя любим стопанин. Благодарният човек предложил на момчето да идва  на гости при Мариан. Успокоеното коте  било много добро и мило към детето.Те станали неразделни приятели.

-Видя ли? Ние ти казахме ,че котето се чувства най-уютно в своя дом.-казвали родителите на детето и сега то вече било наистина съгласно с тях.

ДИЯНА ЗЛАТКОВА ДИМОВА 4 Б .10Г

КОЛЕДЕН ПОДАРЪК ЗА МЪРЧО И ШАРИК

  В  един зимен ден, в който цял ден бушувала буря, котето Мърчо се изгубило. Изплашило се много, затова се свило на завет под едно стълбище и така дочакало утрото.

На следващия ден, докато се скитало отчаяно из непознатите за него улици, му замирисало на риба. Тръгнало след жената от чиято пазарска торба се носел  любимия му аромат, но жената сърдито се развикала:

- Марш! Марш от тук!  Подла и крадлива  котка!

- Mяууу !-отговорил Мърчо, като искал да каже: „Моля те, само не ме удряй!" и спрял сам на улицата, докато разгневената жена си отиде.

    Втората нощ, Мърчо прекарал под една пейка в парка. Когато се разсъмнало гладното и отчаяно коте  тръгнало  по една алея, търсейки нещо за ядене. Както си вървяло, изведнъж пред очите му се появило едно малко къдраво  същество. Това било кученцето Шарик.

-         Здравей! -Любезно поздравил Мърчо. - Как се казваш?

-         Здравей! отговорило палето. – Казвам се Шарик.

-         А ти ще ми кажеш ли как се казваш и от къде си, че не те познавам?

-         Името ми е Мърчо. Но аз не знам къде се намира родния ми дом, понеже бях навън, когато вилнееше буря и аз се изгубих. А ти от къде си? – попитало котето.

-         Аз си нямам дом, бездомно куче съм. – казал Шарик.

Тръгнали заедно като по пътя си говорели приятелски и си споделяли всички беди и неволи.

      Но изведнъж се появили някакви странни хора, които  ги уловили с примки и ги вкарали в две тесни клетки в някакъв  автобус. Там имало затворени още много животни. Откарали ги в един голям зоомагазин, на чията табела пишело „ КУЧЕ  и КОТЕ”

      На следващия ден, неочаквано в магазина влязъл стопанинът на котето Мърчо. Той дълго обикалял улиците и зоомагазините, за да открие своя домашен любимец. Платил на собствениците на магазина и тръгнал да си ходи, понесъл в  специалната  кошница в която сложил своя малък приятел.

     Но Мърчо отчаяно дращел по стените на кошницата, мяучел  и отказвал да тръгне без своя приятел Шарик. Тогава човекът купил и него и всички заживели щастливи заедно.

     Било Коледа, време за добри дела – най – щастливия ден за Мърчо и Щарик

Диана Златкова Димова, 10 г., 4 „а” класа, ЛК”Пегас”

 

„Слънцето свети за всички”

ПОВЯРВАЙ В ЧУДЕСАТА                                    

                                   Отпивах на глътки сутрешното ароматно кафе поседнал удобно в коженото си кресло, пре -

листвах страниците на една дебела книга.  През годините до сега бях прочел много разкази, романи и повести, но особено ме заинтригува тази история, може би, защото ми напомняше за миналото.
   Връщам се в мислите си към детството.  Колко ценно е то за мнозина, колко щастливи спомени буди и колко разочарования прикрива…

   От момента на раждането ме , тъгата преследваше като черна сянка едно съвсем обикновено момче на име Митко. Той беше мършаво дете, със сухо изпито лице, бледа почти жълта кожа. Митко  не очакваше нищо от живота, защото вече беше изгубил всяка надежда.    Познаваше добре крайните квартали на градчето, изнемощелите страдалци, които бродеха безмълвно наоколо и очакваха свято чудо, мечтаеха за подслон или трапеза отрупана с как-ви ли не лакомства, но щастието винаги забравяше да ги навести и затова Митко му беше много сърдит.

Когато навърши седем години, дядо Добри за първи път го покани в скромната дървена барака, където възрастните мъже понякога играеха „пастра” и четяха жълтите вестници рано сутрин. Той го повика тук не за да играят карти, не за да разказва как борейки се да спасят славното име на родината са загинали жестоко предците им. Не, в ръце придържаше продълговат дървен сандък и преди да му го  повери изрече дълга реч като отключи една съкровена тайна пред Митко:
- Млади момко, тази дървена кутия е изработена от вълшебното дърво на желанията. Тя не е обикновена и ще изпълни твоето желание, ако му  прошепнеш тихо своята мечта. Трябва само да  подредиш в три редици три сребърни монети, спечелени с честен труд.

   Бездомното дете се вслуша в тези думи, толкова неочаквани, но искрени, кимна с глава в знак на благодарност и се за замисли как да спечели  девет сребърни монети с честен труд.

„Ще стана ваксаджия.”- реши момчето, защото всичко, което беше наследило от  родителите си беше старото ваксаджийско сандъче на  прадядо му и две, забравили годините си, но все още запазени четки за мазане и лъскане на обувки. 

„Но от къде ще взема боя?” разтревожи се момчето. Като че ли  проникнал в мислите му,  кръчмарят дядо Добри го повика  и го помоли два дни да му помага за почистването, срещу храна и скромно заплащане.

„Слава, Богу!  - помисли си радостно момчето. –  С парите, които ще получа от дядо Добри ще купя и боята.”

    Митко се почувства окрилен от надеждата.  Почувства града като свое малко кралство ,когато седна под   стария  градски, златен часовник,  изработен по поръчка от трима май-стори часовникари от Швейцария, прочутите братя Туевал. Момчето забрави глада, жаждата, нуждата от подслон,  макар че  под сивото  небе над града, внучките на Снежната кралица - изящни „балерини” в искрящи кристални пелерини, затанцуваха леко и грациозно.  Те тихо се спускаха  и  безшумно застилаха, широките павирани улици, червените покриви на високите измазани сгради, с мека бяла завивка.

Подслонен под широката козирка на градските хали, Митко  разтвори бързо дървения сандък и  макар, че  гласът му беше пресипнал, а времето безмилостно вледеняваше  непокритата му с шапка глава, просто тихо зачака.  И ето,  млада изискана дама, облечена в черно кожено палто и малко момченце поспряха за миг. Жената учтиво поръча обувките на детето да бъдат почисте-

ни и излъскани, както подобава. Детето не промълви нито дума, беше видно, че  богатите му родители задоволяваха всяка негова прищявка.

    Но за Митко това в момента нямаше значение. Той не се опитваше да чете чуждите  мисли, нито притежаваше пророчески способи.  За него беше  важно само да спечели с честен труд, онези девет сребърни монети, които трябваше да подреди една до друга в дървената кутия, в която спеше късметът му.
     На следващата сутрин северният вятър беше се изморил да надува бузи  и  се оттегли във владенията на своята майка Снежната царица за кратък отдих. Топъл вятър  го смени и  стопи снежните преспи.  Площадът отново примамваше жителите. Киното, игралните заведения, ло-

калите,ресторантите  и лъскавите магазини сякаш примамваха неудържимо  видните аристо-

крати и буржоата, a тe с удоволствие  се подчиняваха на този повик.

     Бедното дете седеше на трикрако смешно столче пред  халите, в които непрекъснато влизаха и излизаха забързани хора  и  се опитваше да стопли премръзналите си ръце.

Не след дълго пред него спря непознато дете и  подаде на Митко плетени ръкавици и мека шапка. Трогнат от жеста той заплака и благодари сърдечно на своя малък ангел. Те разговаряха дълго. Вероятно това беше    най-приятния разговор,  който някой е водил с бедното момче  от доста време насам. Оказа се, че и на двамата винаги им е липсвало нещо безценно – приятел-ството.

    След това, при всяка следваща среща, Петьо носеше на Митко интересни неща, до които бедното дете никога не беше се докосвало – шарени скокливи топчета, плюшени мечета, сочни зрели плодове.

    Митко  се радваше на срещите си с новия си приятел, но не забравяше и своята голяма цел – да работи и да спечели с честен труд деветте сребърни монети, които щяха да отключат късмета му.  Това не беше лесна задача, но откакто Петьо беше до него и го насърчаваше, сякаш и клиен-

тите по-често спираха до  неговото сандъче. Полека – лека – дребните монети, които му плаща-

ха  се превръщаха в лъскави сребърни монети. „Още малко! Остана още малко. - Мислеше си премръзналото  момче. – Само една монета  още и мечтата ми най-после ще се сбъдне!”

    За съжаление, студът и гладът си казаха думата. Митко се разболя тежко. Мъчителна кашлица раздираше гърдите му и  тя отблъскваше клиентите му. Тогава  новият приятел на момчето  сва-

ли топлата си пелерина, покри треперещите от треската  слаби рамена на Митко, облече тънко-

то му, скъсано  сако и седна  на неговото място.

     Трогнати от жеста му, хората спираха,  стъпваха символично върху сандъчето и след един замах на Петьо с четката пускаха  в  тенекиената кутийка  дребни и по-едри  пари…
Беше  дошъл  края на месец декември. Всички се готвеха за  светлия християнски празник Рождество Христово и душите им се откликваха на  човешкото страдание  с милосърдие  и съпричастност.

В навечерието на празника светлините на града – купа с  бляскави искрици, разсипани върху черният небесен воал, грееха по-силно от обикновено. Една ярка звезда освети  дървената, продълговата кутия на Митко.  В нея, подредени в три стройни редици, блестяха девет сре-

бърни монети, спечелени с честен труд. А  двете четки  за почистване на обувки се бяха превърнали в два бляскави медальона – символ на приятелството между двете деца. Духът на коледната магия  тази година най-после навести отчаяното момче и за първи път му поднесе неочаквана,но много вълнуваща  изненада. Петьо и неговите родители, важни хора в общест-

вото, приеха за член на семейството новия  приятел на Петьо и всички заживяха заедно щастливи.

Марияна Василева Василева 15год. ,  член на ЛК « Пегас»

Aдрес: с.Козарево ул.Възраждане №17