Вълните леко ме люлееха и аз спокойно плувах
по течението сред спокойните
океански води. От това полусънно състояние
ме стресна една внезапно
надигнала се вълна, която ме грабна,
издигна ме нависоко , а после ме
изтласка върху мокрия пясък на самотен
бряг. Вълната се оттегли, а аз останах
да лежа, под ласкавите слънчеви лъчи,
повита като бебе в зелени водорасли.
Тогава се сетих, че съм изпратена със специална мисия. В себе си грижливо пазех едно писмо. Беше ми оказана
честта да пренеса през океана една невероятна история и това си струваше
дългото пътуване, всички бури и
несгоди, които трябваше да понеса. Навярно най-после бях пристигнала на
точното място, където ме бе изпратил
един отчаян човек с това послание , в което молеше за помощ.
Всичко започна преди много, много години, когато хората кръстосваха моретата в
търсене на неземни богатства и непознати земи. Тогава никой не подозираше за
съществуването най-могъщата морска стихия на света – големият водовъртеж. Много
кораби бяха злощастно пленени от
него и
запокитени до „дънната пътека”,
след което пътешествието им продължаваше в един призрачен свят, от който
екипажите никога не се завръщаха. Такава съдба застигаше всички моряци,
осмелили се да прекосят водната шир и избрали маршрута, който водеше право в ненаситната уста на водовъртежа.
Но един моряк все пак преживя бедствието и оживя с моя помощ. Името му беше неизвестно, но от всички моряци
и пътници на презокеанския кораб, той се
отличаваше с висок дух и със своята находчивост. Дори капитанът се съветваше
често с него и се вслушваше в простичките му, ясни съвети. Той пътуваше
редовно от няколко години и
съветваше капитаните как да
избегнат коварното и смъртоносно течение. Тъй успя да предотврати
множество възможности корабите да поемат по
„дънната пътека” ,откъдето никой не се е завръщал. Тъй беше докато не
тръгна на последното си пътешествие.
Младият моряк беше
повикан на кораба на богат търговец,
който искаше да изкупува платове и
влакна от Америка. Мълвата за това пътуване достигна и до кралското семейство,
което поръча на капитана срещу голямо заплащане да им донесат семена от
непознатите досега от тях, но много вкусни и
много скъпи зеленчуци - доматите.
Скоро след разговорът, който проведоха,
от пристанището потегли на дълъг
път през океана големият кораб на
търговеца… Времето беше хубаво,
пътуването - спокойно и подир месец
моряците достигнаха земя. Останаха на брега за седем дни. През това време
успяха да подготвят провизиите за връщането и да натоварят стоката. Младият моряк през цялото време на
отиването неотлъчно следваше своя
капитан и жадно попиваше всяка дума, която водачът на кораба изричаше. А
капитанът му беше благодарен, защото с
негова помощ успешно преминаха на безопасно
разстояние от опасния водовъртеж.
Всеки, който го видеше
младия моряк отстрани, би се усъмнил, че този човек изобщо се е качвал на
кораб. Той беше нисък, слаб, с бледо лице и скромни дрехи. Но, който вече го
познаваше, знаеше, че въпреки неугледния му външен вид, той притежава качества, които и капитанът, и
търговецът ценяха много. Той се радваше на доверието и
уважението на капитана
и на търговеца, а това му създаде
голям враг в лицето на помощник- капитана. Той
се чувстваше пренебрегнат и унизен заради близостта на моряка с неговия
началник и тази завист
беше породила една скрита ярост , която го правеше през цялото време
мрачен и намусен. Самият
помощник-капитан беше егоистично и затворено в себе си същество, което никак не
се стремеше да помага на никого. Беше му досадно да се занимава с битовите
проблеми на по-низшите моряци, затова с високо вдигната глава ги отбягваше. Не
се интересуваше дори от невероятните приключенски истории на капитана, който
така страстно и с вълнение разказваше на младия си моряк и умен съветник.
Дойде време корабът да потегли обратно.
Всички необходими провизии бяха
подготвени, а екипажът се раздели с някои от моряците, които предпочетоха да
останат. По тази причина, на връщане на останалите моряци беше възложена повече
работа, което ги изнервяше. Скоро вместо веселите закачки, вечер се чуваха само изморените им въздишки. Една от необичайно
тихите вечери беше фатална за младия моряк. Цял ден беше работил до изнемогване
и не успя да се навечеря. Гладът и
умората го измъчваха и не му даваха
възможност да заспи. Той стана от койката и отиде до кухнята, където миризмата
на престояла храна в началото го отблъсна. Но друг избор нямаше, затова той се
нахрани, преглъщайки противната храна с
ром. Задоволил отчасти гладът си,
морякът тръгна да се връща в каютата си
,за да се опита да поспи. Но ромът му дойде в повече, почувства се тъй зле,
сякаш морската болест отново го бе
сразила. Усещаше, че му прилошава на
всяка крачка. Опитвайки се да се задържи прав, той залиташе насам-натам по
палубата, разперил ръце като ранена чайка. Така неусетно се озова при скъпите платна и безценните семена от домати. Без да разбере какво се
случва, той залитна и се строполи сред
денковете коприна, замота се в тях
и скоро се оказа оплетен в затрупан под
тях. Опитвайки се да се освободи, той направи няколко неконтролирани
движения, спъна се , падна върху кошовете пълни със семена и ги преобърна.
Шумът от падането го изплаши до такава степен, че той се измъкна
от платната и се втурна към
каютата си, където безпомощен се простря
на койката. Но, макар и неволно, довереникът на капитана, беше съсипал най-ценната стока, поръчана от краля. Вятърът разпиля в океана дометените семена.
На другата сутрин силен, гневен вик
събуди младия моряк. Докато се разсъни и разбере какво става, двама по - едри мъже го изведоха на палубата, където
чакаше капитанът. Той беше явно вбесен. До него стоеше
помощникът му, на чието лице бе изписана
ехидна усмивка, а очите му го гледаха злобно и подигравателно. Той се
наведе към ухото на капитана и му каза
нещо, което младежът не разбра, защото се чувстваше ужасно. Капитанът го
изгледа сурово и даде знак на двамата
едри мъже, които го повлякоха към една малка лодка на палубата.
Те го хвърлиха вътре, след което към тях се присъединиха още петима. Заедно те
повдигнаха малката лодка и я повлякоха
към парапетите на палубата. Оттам те я
пуснаха и тя със сила полетя към водата. Като по чудо лодката падна така, че не
се напълни с вода. Но морякът падна във водата и тя го погълна алчно. Усетил,
че се задушава, младежът отчаяно размаха
ръце и крака и заплува към повърхността
.След като си пое дъх, той инстинктивно заплува към лодката и когато най-после
успя да прехвърли изтощеното си тяло си в нея се отдаде на
дълга почивка.
Минаха часове, ден,
два, три. .. Полумъртъв от глад и жажда,
от жестоките слънчевите изгаряния, младежът
отвори очи, доловил някакво шумолене. Той се надигна мъка, огледа се и с
радостна надежда видя, че лодката е
заседнала на непознат бряг. Опита се да се сети как е попаднал там, но паметта
му все още се носеше между реалния и нереален
свят.. . Надеждата даде
сили на моряка да се изправи и
слезе от лодката. Беше сам на смълчания
бряг. Докъдето погледът му стигна и
океана не откри кораба. ..
Сега трябваше да оцелее, да
си направи подслон и да намери храна. За щастие успя да намери раци и миди
и с голям апетит изяде суровата си спасителна храна. така започна самотния му живот на пустия, но
прекрасен за живеене остров.
Един ден, докато
обикаляше острова с лодката , ме забеляза сред сред скалите където бях
заседнала, заедно с касетката, в която
капитанът държеше перата за писане дневника кораба ни , преди
той да попадне във водовъртежа и да потъне. Единственото ,което остана
от кораба и екипажа беше добре затвореното и облечено в кожа сандъче и аз – последната
бутилка от предсмъртната вечеря на капитана. В мен все още имаше малко
ром, затова бях затапена грижливо с корковата си тапа.
Морякът ме взе в ръце
и извади тапата. Изпи остатъкът от
питието и понечи да ме хвърли отново във водата, когато изведнъж
се сети за нещо и ме прибра грижливо в лодката си. Когато се прибрахме във временния му лагер, той извади дневника на капитана и пачите пера за
писане и радостна усмивка озари лицето
му. След това ги прибра на сухо и сигурно място и тръгна да търси
това. което му трябваше, за да
осъществи внезапно хрумналата му
идея. Оказа се, че търси зрели
боровинки, от които си направи мастило…
После младият самотен
моряк откъсна лист от корабния дневник,
написа нещо на него, извади тапата ми и
сложи навитото на тръбичка писмо в него.
После ме затапи грижливо, качи се на лодката и като навлезе навътре в океана ме погали и захвърли сред вълните.
Оттогава минаха месеци
и дори година. Един ден вълните бурен вятър
разлюля вълните , които ме
носеха. Докато бурята ме блъскаше в различни посоки и го видях. Да, това беше същия водовъртеж, който погълна и нашия
кораб, след като изхвърлиха от него младия моряк. А той водеше само в една
посока - „Дънната пътека”. Аз вече знаех какво ми предстои. Но в този момент се
сетих за писмото, което пазех, за
поръката на моряка, за неговите надежди и ако имах очи щях да заплача от
безсилие, и от мъка, че няма да мога да изпълня мисията си. Стори ми се,
че го виждам на брега. Сам, измъчен,
полугол, с гъста брада, покриваща
загорялото му лице, той стоеше вперил с надежда поглед в
посоката, в която бях отплувала аз, понесла към
хората неговия зов за помощ. Водата се опитваше да ме
повлече към дъното, но неговата вяра в
мен ми даде сили да се изтласкам отново
на повърхността и да възседна една спасителна вълна, която ме
отдалечи от водовъртежа. След няколко дни отново плувах спокойно, понесена от топло течение към вашия
бряг…
Най-после беше дошъл
края на моето дълго и опасно пътуване!
Спрях щастлива, че дочувам
наблизо гласове. Ако можех щях да
извикам, за да ме открият по-бързо, защото там, на самотен остров сред огромния океан, един човек очаква своите
спасители. А аз съм неговия пратеник, неговата единствена надежда…
Историята, която ви
разказах завърши щастливо. Но за тази
щастлива развръзка помогна и слънцето.
Може би, рибарите, които ме откриха щяха да подминат, без да ме забележат, ако слънцето
не беше решило да си поиграе с мен. Оглеждайки се палаво в моята стъклена повърхност, то превърна отражението си „слънчеви зайчета”, които привлякоха вниманието на
мъжете към мен. Един от тях ме взе, изчисти водораслите и издърпа корковата тапа от мен. Въздъхнах
облекчено. Писмото беше напълно
запазено и така аз най-после изпълних
своята мисия.
Но и това не е краят
на моите приключения. Рибарят ме запази
и след като се погрижи да съобщи на властите за корабокрушенеца, чиито
координати бяха посочени в писмото, ме
занесе в музея и ме повери на служителите в него като много ценен експонат.
Все пак, бях пропътувала целия океан и бях спасила един човешки живот.
Даниел Милчев, 13 години, член на ЛК „Пегас” при СОУ Св.Климент Охридски” град
Ямбол
0 коментара:
Публикуване на коментар