ЧУДОТО ЛЮБОВ

Златина    Иванова

   Питали ли сте се какво всъщност е любовта?  А чувствали ли сте я истински? Някои казват, че любовта е болка, която води до смъртта, други мислят, че да обичаш, това означава да имаш небето, а да искаш само една звезда, да имаш морето, а да искаш просто една капка вода, да имаш целия свят, а да искаш само един човек.Трети твърдят, че любовта е вълшебно чувство, което те е споходило и което никога до сега не си изживявал. И всички те са прави, защото няма точно описание за любовта, тя не е наука, която подробно да се изучава, не е предмет в училище.

   Любовта е нещо много специално, което не можеш да разбереш, преди да почувстваш, а когато вече чувстваш нещо подобно, не знаеш какво по - точно те вълнува.

Питаш се дали това е онази „истинската любов”? Чувството все още  е относително, фантастично и неясно. То е чисто, натурално и много нелогично.

Постепенно разбираш, че изживяваш нещо специално - не просто привличане, харесване…Усещаш  близост, нежност, подкрепа, чувстваш болка, когато любимият човек не е до теб.

Истинско чудо е, когато го погледнеш, да виждаш целия свят в очите му! Погледне ли те любимия, да усещаш, че той е светлината,  пътеката към теб дори  ако около теб е празнота, мрак.

Любовта е отдаване и ако наистина обичаш някого, ти би направил всичко за него, готов си дори да рискуваш собственото си щастие.

Любовта е всичко и нищо на този свят, тя е болка и радост, мъка и щастие, тя може да те направи безумно щастлив, да те изпрати "на седмото небе", но може и да те накара да страдаш, да плачеш ден и нощ, да не усещаш вкуса на живота и да не знаеш защо.

    Тогава защо ни е нужна любовта, щом ни наранява?

А може би го прави, за да се научим да обичаме истински и да бъдем силни, за да бъдем по -щастливи.

Любовта  ни прави по-силни и достойни. Учи ни да се борим, защото, както всичко останало в този живот, и любовта е борба. Борба за щастие. А според вас защо сме дошли на този свят?

Любовта е едно от най-висшите чувства, които човек е способен да изпитва. Това чувство съответства на отношенията на общност и близост между хората.

В най-обобщен и абстрактен смисъл това отношение между хората е такова, че един човек гледа на другия като на близък, родствен на самия него и по един или

друг начин се отъждествява с него; изпитва потребност от обединяване и сближаване със своята „сродна душа”; отъждествява с него собствените си интереси и стремежи; доброволно физически и духовно се отдава на другия и се стреми взаимно да си принадлежат.

Тази взаимна принадлежност е обвързана освен с любов, и с други чувства, които я съпътстват и допълват: обич, искреност, доверие, вярност, уважение, състрадание и т. н. Без тези добродетели любовта не би съществувала.

Любовта може е всичко. Тя отваря сърцето и душата на човека, прави го по-добър, по-милосърден, по-състрадателен, по-жалостив.

Любовта се старае да изкорени злото от човешката душа. Тя подтиква хората да вършат добро.

Любовта е навсякъде около нас. Тя е многолика, прекрасна, желана… Всеки човек  мечтае за нея, жадува я, очаква с трепет  срещата с нея. А понякога любовта идва неочаквано, залива душата ни като топла вълна, обгръща я в цветен обак, трепти и звъни в сърцата ни като песен на птица, като сребърни звънчета… През целия си земен живот човек се докосва до нея.

И при всяка следваща среща с нея, ние ставаме по–добри, по–отворени към света; учим се да обичаме повече, да се радваме повече.

С течение на годините преживяното те учи да обичаш, да се отдаваш, да живееш заедно и заради други.

Жалко е, че  някои хора изобщо не са срещали истинскаталюбов и тази върховна и съвършенна добродетел не им е помогнала да бъдат добри и по-благородни!

За  други, още първата среща с любовта се оказва съдбовна. С цялото си същество те усещат, че  това е голямата, истинска любов. Душите и сърцата на тези хора са очаквали тази  среща, от само себе си са били подготвени за нея.

Но с това необикновено и неописуемо чувство – любовта, много често са свързани и най – големите разочарования на хората.

Най –болезнено се преживява  несподелената любов. Именно това кървене на сърцата, това лутане на душата, е главната причина за пораждането на отчаяние  и злоба у хората. Ако те не са имали щастието  да изпитат щастието и удоволствието да бъдат обичани, а те самите обичат, ако не са опознали радостите на живота, не са вкусили от блаженството на любовните трепети, тогава за тях

светът е мрачен, сив, безинтересен. Гневът от несподеленото чувство много често убива обичта им, отнема им вярата в доброто, в светлото, в красивото и ги е превръща в безчувствени същества. А понякога  несподелената любов е причина за вземането на трагични решения с фатални последици. Такава любов винаги е болезнена и мъчителна.    Любовта е онази тънка граница, зад която откриваш дали си щастлив или нещастен.

За да не бъде „голямата любов” само спомен или очакване, бъдете добри, обичайте се, правете добро, бъдете максимално благородни. Така  ще откриете една добра душа, съответстваща на вашата, ще усетите сладкото докосване на едно сърце, биещо с ритъма на вашето сърце, ще погали душата ви  един поглед, изпълнен с нежност,  възсторг, съспричастност, уважение и с любов към вас.  В този миг ще забравите ежедневните проблеми, ще видите красотата на живота в целия му блясък и великолепие. Защото любовта е чудо, магия ,вълшебство във всичките й образи и проявления.Защото ако я нямаше любовта, нямаше да го има и света, защото тя – любовта, е една от най-велките сили, които създават и управляват този свят.

МЕЧТАЯ ЗА МИР

 Аз съм момче от България. Моята родина е малка, но красива и аз много я обичам.  Аз съм дете като всички мои връстници. Обичам да се разхождам с приятели и да чета интересни книги. Стъпка по стъпка опознавам света около себе си. Всеки ден научавам нещо ново. Вече знам кое е добро и кое – не. Когато правя добрини се чувствам щастлив. Не обичам да наранявам своите приятели. Аз обичам хората, природата. Бих искал винаги да мога да им се радвам, както сега. Нашата малка страна е свободна и аз имам шанс да пътувам, да се наслаждавам на нейните прекрасни поля и планини, на нейните  географски и исторически забележителности. Мирът ми дава свобода да раста, да уча, да се развивам, да се забавлявам, да избирам, да мечтая, да планирам и да се чувствам щастлив. Нашата държава не участва във войни. Затова аз мога да раста пълноценно и да изживея своето детство. Имам шанс да се развивам самостоятелно и да изявявам своите таланти благодарение на мира. Ако нямаше мир целият свят щеше да бъде тъжен и страшен.

Не разбирам защо възрастните хора нарушават мира. Те не си говорят с езика на любовта, приятелството и взаимното разбирателство. Вместо това се опитват да подчинят  света на своята воля и своите интереси, потъпкват  святото право на  всеки човек  на свобода, достойнство,  право на мнение, право да избира как да живее, на кой Бог да се покланя… По-силните икономически народи  искат да наложат със сила  своята потисническа политика се и предизвикват икономически кризи и войни, застрашават  и отнемат живота на хората, правото им да се трудят, да изграждат спокойно бъдещето на децата си и да се радват на мирен и съзидателен живот.

Мирът е нещо прекрасно. Не мога да проумея как цели народи, векове наред не са го проумели. Може би по-сложно, отколкото си мисля, но  аз вярвам, че всичко зависи от разума, добрата воля  и благородството на всеки човек.

И аз като всички деца имам мечти. Като малък най-силно желаех да стана художник.Сега искам да се занимавам с компютри. Аз зная, че мечтите ми са осъществими, защото съм свободен да избирам какъв искам да бъда, защото правителството на моята Родина България  ми е осигурило  възможността да се уча безплатно, да  се радвам свободно на постиженията си   и да израсна като пълноценен гражданин .Това  е едно от всички неща, които получавам, защото макар и малка, нашата държава живее в мир. Но не всички деца по света имат този шанс. Милиони  деца по света израстват в тежки условия, лишени от детство, от мечти, а понякога от и от дом и родители. Много деца боледуват, гладуват, принудени са да вземат и разпространяват  наркотици, да проституират.  Кой ще  помисли и за тези деца, които нямат нашия шанс? Не е ли време човечеството да се осъзнае, да спре безсмислените  разрушителни войни? Не е ли време е цялото човечество да направи решителна  крачка  към повсеместен , траен мир? Да сложи край на войните, на потъпкването на човешките права, на  уронването на достойнството на цели народи и  отнемането на човешки животи. Време е нашата планета да стане едно по-добро и по-спокойно място за живеене.

Мирът е нещо важно. Той не се купува с пари и територии. Напротив! Мирът е нещо духовно и възвишено. За да има мир трябва да има разбирателство и обединение между народите. Всички хора да бъдат приети такива каквито са, независимо от националността, цвета на кожата, вероизповеданията!

 Аз съм все още едно дете, но и аз разбирам, че всичко това не би могло да се постигне без нашите обединени  усилия и твърда воля. Когато сме обединени, ние сме непобедими и можем да постигнем всичко. Мирът ще настъпи ако всеки човек  даде своя принос в общата кауза  според силите и възможностите си,  Аз вярвам това и съм готов за се включа  във всяко  всенародно движение за мир и солидарност между народите!

Даниел Милчев, Бумбалов, 13 години, ЛК”Пегас”

ВРЕМЕТО

    

       Някога замисляли ли сме се за времето и колко бързо отлита то? Секундите, минутите, часовете и дните преминават неусетно покрай нас, а колко от тях сме изживели истински? 

Трудно е да си отговорим на тези въпроси. Живеем в ужасно забързан свят. Всеки търчи на някъде, всеки бърза за някъде и много често покрай цялото това бързане ние забравяме да живеем. Забравяме за малките радости от ежедневието, забравяме за онези мигове, които са отминали без дори да се усетим, забравяме да се радваме на живота. Забравяме за семейството си, за приятелите, за хората, които са ни дали много. Късно си даваме сметка, че улисани в дребните проблеми на ежедневието, пропускаме най-ценните моменти в целия си живот.     Никога няма да си върнем изминалата минута, миналия месец, миналата година. Невъзможно е. Няма такава сила, с която да можем да изживеем отново даден момент.

   Ако днес поседнем някъде на някое оживено място, картината, която ще видим вероятно ще ни натъжи. Бързащи хора, със сериозни лица, с никаква емоция, която да се чете по лицата им, хора загубили радостта от живота. Превърнали съществуването си в сиво ежедневие, пропускат най-същественото от живота. Пропускат да го изживеят. Изпускат важни мигове, които никога няма да се повторят, изпускат щастието си. И ако се наложи да спрем за малко някого от тези хора, ще чуем, че бърза, че няма време, че закъснява. Ще чуем, че е прекалено зает.

    Отлагаме да се срещнем с някого, защото нямаме време. Отлагаме дадено пътуване, защото сме прекалено заети. Отлагаме, защото не ни достига времето. А то си е същото не се е променило. Ние се променяме. Всеки един от нас разполага с 24 часа на ден. И всеки сам си избира как да изживее този един ден. Дали да го прекара с близки и да се радва на живота. Да забележи, че днес небето е по-чисто отколкото вчера, да види, че цветята в градинката са цъфнали и показват пъстрите си цветове  или да го прекара неусетно, забързан. Да тича от място до място, да не забелязва останалите, да не намира минута спокойствие. От нас зависи дали ще изживеем живота си или просто ще преминем през него като зрители.

Всеки човек пише сам житейската си история. Ние сами избираме как да прекараме тези мигове. Сами взимаме решения, правим грешки и  понякога си взимаме поука. Един път сме невероятно щастливи, а друг – тъжни. Но това е човешкия живот. Смесица от прекрасни моменти, но и от не чак толкова прекрасни, изпълнена с приливи и отливи, с възходи и падения.

Защо трябва да отлагаме да направим нещо, а не го направим сега. Сега имаме тази възможност за направата му. Не знаем дали след това отново ще ни се отдаде шанс да преживеем подобен момент. Не сме сигурни дали изобщо ще ни се случи. Защо да губим времето си в с далечни и неосъществими планове и мисли? Защо да го пропиляваме в тревожни размисли, да се питаме какво би било ако направим нещо по даден начин, щом можем да изживеем този момент точно сега.

Постоянно казваме, че имаме време, а дали наистина е така. Часовникът не спира да тиктака и да отброява изминалите секунди. Времето не чака. То само напомня, чрез звука от стрелките на часовника, че отминава бавно, но сигурно. Секунда след секунда, минута след минута, трупаме дни от живота си, но ако обърнем глава назад към миналото, ще останем изумени от  констатацията  колко малко от тези дни сме изживели наистина щастливо и спокойно. В колко от тях сме се смели истински, в колко сме казвали открито какво мислим, какво чувстваме и за какво мечтаем?

В колко от дните сме се чувствали истински живи и да се радваме на живота си?  

Никога не трябва да забравяме, че времето не е безкрайно и колкото и да не ни се иска за нас един ден свършва. И ако погледнем в миналото и видим, че моментите, в които сме живели истински са повече, то значи вървим към  правилната посока. Ако, обаче това не е така, трябва да се замислим много сериозно. Трябва да си зададем въпросите за това, кои сме ние, какво правим и прави ли ни това щастливи. Ако отговорим честно пред себе си, то ние вече сме направили първата крачка към истинския живот.

Анелия Петрова

В ПРЕГРЪДКАТА НА МАМА, есе

   Вече сто пъти чета заглавието и все затварям очи и си представям, че мама е до мен и ме прегръща. Колко вълшебно е това усещане! Сигурно, защитено,  меко, приятно…Място, където винаги намирам любов.

    Всяко живо същество, когато е тъжно, щастливо, объркано, или самотно, търси пътя към мама. Много е трудно да се опише тази любов, защото  тя е като въздуха, който дишаме – никога няма начало и край. Може би началото е  било моето раждане, когато  мама за пръв път ме е поела щастлива в ръцете си. Но и преди да се родя, аз пак съм била в нейната  прегръдка. Мама е първият човек, който ме е приветствал за добре дошла в този свят.

   Във всеки труден момент аз затварям очи и си представям, че тя е до мен и ме пре-гръща. Не знам къде се крие тайната, че прегръдката на мама е лековита, но и болката минава, страхът се стопява, а радостта става още по-голяма, и победата – по-сладка. Майчината прегръдка дава крила.  Дори сега, когато пиша, ми се иска да отида и да се сгуша в нейната прегръдка.

Мама ме прегръща, усещам как света замира.

Тонове и звуци,цветове и страсти – всичко се размива.

Отшумява всичко – болка и тъга

радостта пък става двойна на света.

Мама ме прегръща и зная в този час,

каквото и да стане, щастлива ще съм аз.

Рада Николова, ЛК”Пегас” , 4 „г” клас

ОБИЧАМ МОЯТА РОДИНА

    Аз съм родена в България.Тя е й моята Родина. Не знам дали ще остана в България в бъдеще, още не съм мислила по този въпрос. Но каквото и да се случи, където и да отида, аз винаги ще  обичам много България.

   Тя има красива природа и е богата на много исторически и природни забележителности.В България се намира едно от най-старите иглолистни дървета  по света  - Байкушевата мура. 

    В моята Родина има и безброй   красиви местности. Ще ги открием  в Родопите,

Рила,Пирин и други прекрасни български планини.

     В Черно море има много разнообразни видове риби и морски животни.     Страната има и много интересна история. От нейното създаване през 681 година от хан Аспарух, до наши дни България е преживяла  безброй  величия и падения, години на възход, победи над враговете и мирно съзидание, но е познала и робската участ и болката от загуба на  територия и  свидни чеда. Бележити българи са помогнали за Освобождението й.За нейната социална, духовна и политическа свобода  смели   народни будители и борци за свобода са  платили с кръвта и живота си. Народът ни завинаги ще помни имената на Васил Левски, Христо Ботев,  и на безброй други  борци за национална независимост  и духовна свобода.  Безгранична е била тяхната синовна обич и жертвоготовност, в името на България и българския народ.

Обичам,родината си! 

Патрисия Русева

ЗА ВАС, УЧИТЕЛКО, С ЛЮБОВ НАПИСАХ

                За вас, учителко, написах…

От малък още помня, със своя все още неоформен светоглед, се взирах все дълбоко, и в дълбокия проблем. И мислех си за този, който би ми помогнал. В този „някой” аз съзрях лицето Ви, винаги усмихнато, и душата Ви, която топло ме посреща в подобни  мигове. Затова пиша аз това за Вас, учителко добра!

                Когато и със някоя задача да се затруднявах, протягаше се една ръка. Когато и някъде да сгрешавах, намесваше се една госпожа. Тя ми показваше вярното решение, а после си го обяснявах  без затруднение. Когато я питах  за нещо ново, тя се усмихваше и ми го обясняваше. Ако я потърсех за нещо, идваше веднага – помагаше ми мигом. Това и до днес поражда у мен уважение. Да говоря за това не ме поставя в напрежение. Та как мога да се срамувам от моята госпожа, вечно с мене мила и добра.

                Поклон за Вас, учителко, аз правя. Преди не знаех как без Вас да се справя, но ето че не ни учите вече. В сърцето ми оставате си тук, макар че в света съм със стъпка по-далече. Но аз Ви помня и не ще забравя тези мои години любими. Винаги ще съм щастлив, докато в сърцето ми Ви има.

                През тези години вие ни учихте, но съм сигурен ,че от нас любов получихте. Макар и малко непослушни, ние сме много добродушни. За Вас ние мислим и  сега. Ще си Ви спомняме и в радост, и в тъга. Как да забравим Вашата съпричастност, Вашето разбиране и справедливост. Понякога и щуротии направехме и без предсказания за някой Вие налагахте и наказания. Тези наши постъпки  сега са ни  смешни, но осъзнаваме, че  преди сме постъпвали  грешно.

Думите не ми стигнаха, за да изразят в пълна  степен чувствата към Вас, учителко любима!Но спомените за годините прекарани с Вас са тук, в сърцето ми, и винаги са свързани умиление и със щастие. Затова ще кажа само:

„Учителко, поклон!

ДАНИЕЛ МИЛЧЕВ, ЛК" ПЕгас"

МОЯТ НОВООТКРИТ ТАЛАНТ

    Аз съм просто едно малко момиче, което доскоро не знаеше, нито да чете, нито да пише. Учех в едно малко наглед училище, но с велики хора - СОУ " Свети Климент Охридски". До 4 клас бях невръстно хлапе което знаеше само как да играе и да се забавлява. Точно тогава не проявявах никакъв интерес към литературата, творците и дори към изкуството. Вярвах, че брат ми е по-умното и талантливо дете. Той рисуваше, смяташе и дори четеше още съвсем малък.

   Към края на трети клас нашата госпожа ни бе възложила задача. Всеки от нас трябваше да напише стихотворение или разказ.

   В училище всички четохме своите стихотворения и разкази. Най - хубавите творби бяха давани на г-жа Генка Богданова. Тя е невероятно загрижен, щедър, добър човек и голям писател, който стана наш творчески наставник и ръководител на ЛК”Пегас”.

Още щом прочете моят разказ тя откри в мен един, може би, недоразвит талант. Похвали ме за моята лексика, за конструкцията на моята творба.

Това ме накара да се почувствам специална. Вече не само брат ми бе талантливото дете.

Времето минаваше. Аз пораснах. Постепенно открих, че моята страст е да се изразявам, чрез изкуството и безграничния свят на фантазията, поезията и прозата.

Участвам, печеля,  понякога не успявам да се класирам, в най-различни състезания и конкурси. Но никога не бих успяла да стигна дотам и да се радвам на успехи и награди, ако не беше вниманието, грижата и съпричастността на един прекрасен човек и талантлив писател, г-жа Генка Богданова и моето невероятно семейство !!!

Автор: Пламена Калчева

МГ "Атанас Радев" гр. Яблол

уч-ка в 6 "б" клас

12 години

ЛЮБОВТА В НАС

    Всеки път, когато някой от класа има рожден ден или имен ден,  в повечето случаи ние му пожелаваме да е жив и здрав, да има щастие и да стане какъвто поиска,  когато порасне. Какво по – хубаво от това!? Но много рядко пожелаваме на приятеля си да открие любовта, защото на нашата възраст смятаме, че любовта е просто да харесваш някое момче, или момиче.

   Не! Тя не е само това! Всеки човек, дори и да не си признава, чувства мечтае за голямата, за истинската  любов. Ние не можем никого да виним за това. Всеки има нужда от любов, защото без светът е мрачен, а сърцето на човека – пусто.

 И аз, сега докато пиша, чувствам чувствам, че без любовта към семейството, приятелите, учителката ми, не бих била щастлива.

   На празника Свети Валентин изразяваме любовта си по  най- разнообразен начин- хората си подаряват плюшени мечета, цветя, бонбони... Но истинският подарък е  верността  и уважението към любимия човек.

    Без любов светът щеше да е като покрит с черен воал. Тя ни дарява светлината и топлината на слънцето, цветовете на дъгата, сиянието на луната и блясъка на звездите…И затова чувството да обичаш е прекрасно!

Деана Ник Сират

МАЙЧИЦЕ СВЯТА

    Майката е наистина свята.Тя ни е носи в  утробата си цели девет месеца. Грижи се за нас, възпитава ни, обгръща ни с любовта си   от бебета до като пораснем големи, зрели хора. За нея си оставаме деца до края на живота й.

    Дори и когато  я ядосваме и тя да ни се кара, ние знаем,че пак ни обича. Мама много пъти ми се е карала, често много се е ядосвала, но винаги сме се сдобрявали, защото се обичаме, а тя е най-добрия и великодушен човек, когото познавам.

   Много пъти тя ми се е тревожела и  е била строга с мен  заради по-ниски  оценки в училище, но на мен ми се е струвало маловажно и не съм обръщала внимание на това,което казва, което сега ме кара да се срамувам.

Зная, един ден ще разбера,че всичко, което мама ми е казвала, е било много важно, за да стана добър човек и да намеря своето достойно място в живота. Като всяко малко и неразумно дете аз съм се сърдила на мама,но никога не съм спирала да я обичам.

  Аз нямам брат, или сестра, но дори и сама понякога ядосвам мама за двама , за което  после много съжалявам.

  Щастлива съм, че моята майка не е като тези жени, които оставят децата си в домовете за сираци и повече не ги търсят.Те не трябва да се наричат майки, не го заслужават.

  Има и други жени, който като родят детето си, не изпитват никакво майчинско чувство и макар, че децата им живеят с тях, те не получават грижите, топлината и нежността, от която се нуждаят, а това ги прави нещастни, и много често озлобени. Тези жени  също не са истински майки.

   За всички деца майката е единствена и неповторима. добрата, любяща и всеотдайна  майка без да има ореол над главата си, е истинска светица.

    Зная, че всички те казват, че тяхната майка е по-добра, но моята майка е най-добрата, най- милата и най – всеотдайната от всички майки на този свят! Като нея няма друга на земята.

Винаги ще обичам моята майка!

Патрисия Руменова, 13 години, ЛК „Пегас” при СОУ „Св.Климент Охридски” - Ямбол

КАКВО Е ПРИЯТЕЛСТВОТО

/Съчинение разсъждение върху „Малкият принц“/

    „Не мога да играя с тебе. Аз не съм опитомена.“ – казва лисицата на Малкия принц, когато той й предлага да играят заедно. Според автора на творбата Антоан дьо Сент Екзюпери - да се сприятелиш означава да „опитомиш“ някого. А това ще рече „да се свържеш с другите“.

Но как може да стане това?

    Когато сме в ново училище, първо си търсим приятели. Избираме си до кого да седнем, с кого да си говорим и с кого да споделим чувствата си. И ето така лесно, без дори да усетим, ще сме се сприятелили. Но нека отново се върнем назад. Първо трябва да преценим дали седящият до нас, би се „свързал с нас“. Не е нужно той да е най -красив, най - умен или най - силен. Тогава бихме се подвели от външния му вид и е възможно един ден много да съжаляваме, когато разберем, че всъщност нищо не ни „свързва“. А именно това е най-важното.

За разлика от другите, истинските приятели винаги се ценят. Те винаги се подкрепят и се доверяват един на друг. Те се радват взаимно и споделят мъките заедно. Това са по принцип приятелите. Но вие - ти и твоят приятел може да имате и други общи черти помежду си.

    Пример за това е училището. Там могат се намерят деца, които се вълнуват от еднакви неща, деца които искат или притежават едно и също и това ги радва, деца които живеят близко едно до друго и играят заедно от малки.

Различни форми на приятелство могат да се видят в парка. Там можем да срещнем хора, които всеки ден карат колело или бягат в група, семейства които имат малки деца и се срещат, за да ги разходят, а дори и хора, чието единствено занимание е общото четене на сутрешния вестник. Всички тези отношения правят хората приятели, но те не са задължителни, за да се получи връзката.

„Но ако ти ме опитомиш ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…“ – така лисицата обяснява за приятелството на принца. Истинските приятели са си потребни един на друг. Те си помагат, забавляват се, мислят си за другия, когато го няма, и искат той да дойде. Те взаимно чувстват, че приятелят им е единствен в света и сам по себе си е уникален.

    „Няма търговци на приятели…“ – казва лисицата на Малкия принц. Приятелството е безценно… То не се купува с пари и не може да се продаде за нищо на света. Има хора, които си купуват приятели. Аз мисля, че това не е приятелство. Има и хора, които искат да управляват своите приятели. Има и хора, които искат приятелите им да им се възхищават. Има хора, които са приятели само по работата и после не си говорят. Има хора, които настояват някой да им стане приятел, без дори да имат нещо общо. Тези хора не са приятели помежду си. Те използват приятелството в своя полза или изобщо не мислят за него.

Но принцът мисли за своята роза. И това е един чудесен пример за истинско приятелство.

Даниел Милчев Бумбалов 6 " б "

клас - 12 години 23.01.2014 год. 

ЧОВЕШКИТЕ ПОРОЦИ

  Много са човешките пороци, но най- вредни са: тютюнопушенето, алкохолизмът, наркоманията, насилието, кражбите, измамите, лъжите.

  Според мен здравомислещите хора не трябва да допускат да станат зависими от тях.

Те са причина за много беди, нещастия и погубени съдби.

  Например, тютюнопушенето. Зная, че има пасивни и активни пушачи.Пасивните пушачи са тези, които вдишват издишания дим от активните, а активните пушачи са тези, които пушат самата цигара.Тютюнопушенето вреди по всякакъв начин на организма.Дори и на тези, които не пушат - пасивните пушачи.

  Но не само тютюнопушенето е вредно.Алкохолизмът и наркоманията също са много вредни. Те също унищожават бавно нашия организъм. Грозни и вредни пороци са лъжата, кражбата, измамата, хулиганските постъпки,предателството….

   Ако искаме да сме здрави и уважавани хора просто не трябва да си позволяваме да посягаме към наркотици, цигари и алкохол и да не се отдаваме на останалите вредни за човека пороци.

                                      Илина Величкова, 11год. ЛС”Пегас” с р-л г-жа Богданова

КАКВО БИХ НАПРАВИЛ, АКО ИМАХ СИЛА И ВЛАСТ

   България е малка по територия държава, обаче е едно много хубаво място за живеене.

Е и тя,като всичко на този свят си има недостатъци,  затова, ако имах сила и власт това щеше да се промени.

Ще подаря на бездомниците къщи и ще се погрижа  да имат работа и най-важното - да бъдат щастливи.Уличните кучета ще престанат да притесняват хората, защото за тях ще построя приюти. По пътищата няма да има дупки. България ще бъде най-чистата дър-жава в целия свят, защото два пъти в месеца хората ще почистват областта, която насе-ляват.

   Всички ще имат право на собствено мнение.Ще бъдат построени много детски гради-ни и училища, защото образованието е най-важно. Болниците ще бъдат оборудвани с най-новата и най-хубавата техника. За да намалее престъпността на всяка улица ще има камери, глобите за пияните шофьори ще са много високи, законът за тях ще бъде много суров.

   Покрай заводите и фабриките, които замърсяват въздуха и водата ще бъдат построени водопричиствателни станции, промивни кули, филтри и др. Нарушаването на закона за опазването на растенията и животните от изчезващи  видове ще се глобява с много го-ляма парична сума.

   Пушенето ще бъде забранено навсякъде в държавата.Всички хора ще имат работа, стоките ще бъдат по-евтини,а заплатите ще са по-високи.

   За мен най-важно е хората да се чувстват  щастливи в Родината си. Такава  каквато ще се опитам да я направя аз.
Това е моята мечта, искам тя да се сбъдне!

                                                            Автор:Недко Иванов 4б клас