ВРЕМЕТО

    

       Някога замисляли ли сме се за времето и колко бързо отлита то? Секундите, минутите, часовете и дните преминават неусетно покрай нас, а колко от тях сме изживели истински? 

Трудно е да си отговорим на тези въпроси. Живеем в ужасно забързан свят. Всеки търчи на някъде, всеки бърза за някъде и много често покрай цялото това бързане ние забравяме да живеем. Забравяме за малките радости от ежедневието, забравяме за онези мигове, които са отминали без дори да се усетим, забравяме да се радваме на живота. Забравяме за семейството си, за приятелите, за хората, които са ни дали много. Късно си даваме сметка, че улисани в дребните проблеми на ежедневието, пропускаме най-ценните моменти в целия си живот.     Никога няма да си върнем изминалата минута, миналия месец, миналата година. Невъзможно е. Няма такава сила, с която да можем да изживеем отново даден момент.

   Ако днес поседнем някъде на някое оживено място, картината, която ще видим вероятно ще ни натъжи. Бързащи хора, със сериозни лица, с никаква емоция, която да се чете по лицата им, хора загубили радостта от живота. Превърнали съществуването си в сиво ежедневие, пропускат най-същественото от живота. Пропускат да го изживеят. Изпускат важни мигове, които никога няма да се повторят, изпускат щастието си. И ако се наложи да спрем за малко някого от тези хора, ще чуем, че бърза, че няма време, че закъснява. Ще чуем, че е прекалено зает.

    Отлагаме да се срещнем с някого, защото нямаме време. Отлагаме дадено пътуване, защото сме прекалено заети. Отлагаме, защото не ни достига времето. А то си е същото не се е променило. Ние се променяме. Всеки един от нас разполага с 24 часа на ден. И всеки сам си избира как да изживее този един ден. Дали да го прекара с близки и да се радва на живота. Да забележи, че днес небето е по-чисто отколкото вчера, да види, че цветята в градинката са цъфнали и показват пъстрите си цветове  или да го прекара неусетно, забързан. Да тича от място до място, да не забелязва останалите, да не намира минута спокойствие. От нас зависи дали ще изживеем живота си или просто ще преминем през него като зрители.

Всеки човек пише сам житейската си история. Ние сами избираме как да прекараме тези мигове. Сами взимаме решения, правим грешки и  понякога си взимаме поука. Един път сме невероятно щастливи, а друг – тъжни. Но това е човешкия живот. Смесица от прекрасни моменти, но и от не чак толкова прекрасни, изпълнена с приливи и отливи, с възходи и падения.

Защо трябва да отлагаме да направим нещо, а не го направим сега. Сега имаме тази възможност за направата му. Не знаем дали след това отново ще ни се отдаде шанс да преживеем подобен момент. Не сме сигурни дали изобщо ще ни се случи. Защо да губим времето си в с далечни и неосъществими планове и мисли? Защо да го пропиляваме в тревожни размисли, да се питаме какво би било ако направим нещо по даден начин, щом можем да изживеем този момент точно сега.

Постоянно казваме, че имаме време, а дали наистина е така. Часовникът не спира да тиктака и да отброява изминалите секунди. Времето не чака. То само напомня, чрез звука от стрелките на часовника, че отминава бавно, но сигурно. Секунда след секунда, минута след минута, трупаме дни от живота си, но ако обърнем глава назад към миналото, ще останем изумени от  констатацията  колко малко от тези дни сме изживели наистина щастливо и спокойно. В колко от тях сме се смели истински, в колко сме казвали открито какво мислим, какво чувстваме и за какво мечтаем?

В колко от дните сме се чувствали истински живи и да се радваме на живота си?  

Никога не трябва да забравяме, че времето не е безкрайно и колкото и да не ни се иска за нас един ден свършва. И ако погледнем в миналото и видим, че моментите, в които сме живели истински са повече, то значи вървим към  правилната посока. Ако, обаче това не е така, трябва да се замислим много сериозно. Трябва да си зададем въпросите за това, кои сме ние, какво правим и прави ли ни това щастливи. Ако отговорим честно пред себе си, то ние вече сме направили първата крачка към истинския живот.

Анелия Петрова