ЗЕМЯТА МОЛИ ЗА ПОМОЩ

   Веднъж, докато бях навън, за да се порадвам на пролетното слънце, чух странен шум. Стори ми се, че плаче малко момиче, но не след дълго долових тъжни въздишки  и жален шепот, сякаш някой молеше за помощ. Помислих, че така ми се е сторило, но не, след дълго това се повтори. Заслушах се… Наистина някой молеше за помощ. Но  все още не  можех да разбера от къде идва това. Оглеждах се, обиколих с поглед няколко пъти мястото, където се намирах, но не виждах никого. А молбите продължаваха. „Помощ! Помощ! Спасете ме!“ -  се чуваше тъжен зов, но не се виждаше човек.

-         Кой е там? – престраших се и попитах.

-         Не ме ли позна? – чу се отново този глас.

-         Не, не виждам никого. – напразно оглеждах мястото.

-         Аз съм Земята. – каза този глас отново.

-         Земята? – бях крайно изненадана. Помислих, че някой от приятелите ми си прави шега.

-         Аз съм, да. Моля за помощ. Опитах да помоля останалите, но никой не ми обърна внимание.

-         Но за каква помощ става въпрос. Нищо не разбирам. – с всеки момент ставах все по-объркана и по-объркана.

-         Поседни тук и нека ти разкажа. – помоли  тя. Съгласих се, като си мислех, че сънувам.

-         Това не е някаква шега нали? – попитах отново, като продължавах да си мисля, че някой се опитва да се пошегува с мен.

-         Не е шега. Напротив, много по-сериозно е от шега!

И така Земята започна своя разказ:

 – От доста дълго време моля хората за помощ. Но никой от тях не се вслушва в това, което им казвам. Пропускат думите ми около себе си и отказват да направят нещо по въпроса, който от години страшно ме тревожи. Всекидневно ме разрушавате и унищожавате. Замърсявате водите ми, въздуха, почвата ми, всичко. Колко животински видове изчезнаха, а други са на изчезване Правите същото и с растителните видове. Използвате всичко, което съм създала, живеете, благодарение на моята щедрост, а как ми се отплащате? На щедростта се отвръща с благодарност,  с  грижи,  но вие нито сте благодарни, нито сте грижовни към мен. А не се замисляте, че след вас идват още много поколения. Какво ще мога да им дам, щом сега разграбите и унищожите всичко, което притежавам. Изсичате горите ми без капка съвест, унищожавате дългогодишни дървета, но не засявате нови. Мислите си, че вечно ще мога да ви давам от това, с което разполагам. Но не е така. Рано или късно всичко ще приключи и тогава вече няма да имам нищо. Няма да има вода, която може да пиете, няма да има растения, няма да ги има и животните ,с помощта, на които да може да съществувате. Ще бъда съвсем непотребна за вас и за семействата ви. А тогава какво ще правите? Не се замисляте, че след вас ще дойдат още много поколения, които също ще имат нужди, каквито вие имате сега.? Но какво ще стане ако не мога да им помогна? Какво ще стане ако почвите ми станат опасни и непотребни за човека? Какво ще стане когато вода ми бъде прекалено замърсена и негодна за пиене? Какво ще стане когато въздухът ми се изпълни с вредни за човека вещества? Замърсявате ме, а тези боклуци не ще изчезнат без да ми навредят. Помогнете ми! Започнете да се отнасяте отговорно! Запазете ме, защото аз съм вашия дом!

   Замислих се над тези думи. Наистина ние, хората, използваме ресурсите на Земята, за да можем да съществуваме. Ако я няма нея, няма да ни има и нас. Тя ни осигурява всички условия за живот. Ако не я запазим, то какво ще оставим на идващите поколения, които също като нас ще искат да й се радват. Ще искат да видят прекрасните сини морета, пъстрите корони на дърветата през есента, ще поискат да усетят топлината на майското слънце. Ще поискат тя да им даде и покаже най-големите си красоти, но как би могло, ако ние днес ги унищожим?...

Нека заедно да спасим Земята и собственото си бъдеще, имаме още малко време!

Анелия Петрова, ЛК”Пегас” при СОУ „СВ.Климент Охридски”- Ямбол, 17 години