СЪРДЕЧНОСТ

     Лятото обливаше с горещи вълни опустелите села и слънцето галеше плодовитата земя. Огнян и неговата жена си живееха обикновен и лишен от вълнение живот. Всяка сутрин тя го събуждаше, той пазаруваше храна, след което двамата се захващаха с буренясалата си градина. Макар и голяма тя си стоеше все така безполезна. Много години те напразно очакваха да им се отдаде възможността да засадят нещо, от което найя-после да приберат някаква реколта, но тревата, достигаща кръста им, беше по-могъща от едва подаващите се кълнове домати или пипер. Нейните увиващи се стебла задушаваха посевите с „прегръдките” си и изпиваха така необходимата за младите растения влага. От това както реколтата, така и цялото семейство страдаше.

Дните минаваха и всичко се повтаряше. Но един ден се оказа различен. Още в ранна утрин се чу силно гласът на стопанката. Тя бързо събуди Огнян, който още си доспиваше. Жената беше много притеснена. Но от обърканите й думи, придружени с тежки въздишки, Огнян не можа да разбере нищо.. След малко обаче всичко му стана ясно.

-         Не говори така! – така отвръщаше той на думите на жена си. – Бъди спокойна!

-         Ама как, като пукнат грош не ни е останал. С какво ще се храним тогава? Днес дори хляб не можем да си купим. Ах, ах, ах, защо не си скътвах пари за черни дни, но и аз си мислех, че няма да се стигне дотук. Ах, ах, ах… - плачеше тя.

-         Престани! Знам какво ще направим! – извика най-после мъжът. – Тичай бързо да ми извадиш от бараката дървената въдичка, оная, дето я купих на сбора. С нея днес ще отида до реката да уловя риба. А вечерта ще си я изпържим. Вземи и онази, скъсаната мрежа. Ако уловя повече риба, ще продадем малко и ще припечелим нещо. Пък после ще го мислим.

Обнадеждена жената набързо побягна към бараката и запъхтяна донесе на мъжа си всичко, за което я помоли. Той си взе пробитата рибарска шапка и излезе навън.

Слънцето вече напичаше по земята. Реката спокойно течеше и се извиваше по своето плитко корито. Водата леко люлееше с течението си високите и стройни тръстики. Стръвта на Огнян вече беше потопена във водата. Сега той чакаше да улови нещо. Но времето му се струваше безкрайно. Започна да си мисли за различни неща. Разсеяно отново отправи поглед  към реката. Тя си беше все така спокойна. Но над повърхността й изведнъж забеляза много риби. Те изскачаха, след което отново цопваха във водата. Огнян усети, че въдицата му се движи. Той започна внимателно да изтегля кордата и видя, че една риба закачила се за нея. Зарадван, той посегна да я откачи от кукичката, но се сепна, защото му се стори, че рибата го погледна. Погледът й беше отчаян. В този момент сякаш облаци помрачиха ясното небе и в душата на Огнян  стана мрачно. Рибата все още стоеше стоеше на въдицата. Тя не помръдваше. Човекът се развълнува. Нови и нови мисли го връхлитаха. Нещо ставаше в душата му и той не разбираше какво му се случва.

В този миг силна светлина блесна, прогони въображаемия мрак  и Огнян се върна в реалността. Всичко си беше на мястото - брега на реката, ленивата вода и  въдицата, която все още стискаше в ръцете си. Но той се чувстваше различно.

„Не мога да посегна на живо същество!  Несъм такъв!“ – помисли си той…

   Огнян беше добродушен човек, нямаше врагове, помагаше на съседите си, не се караше с никого. И в този момент той направи съвсем малък жест. Пощади живот, макар, че гладът заплашваше семейството му.

Въпреки, че понякога му се налагаше  да  убива дребни гадинки, които вредяха на  посевите му, той винаги бе съжалявал дори за най-дребната калинка, или безпомощен  охлюв. Той се стараеше да не отнема живота дори и на мушица: „Те не осъзнават, че задоволявайки своя глад, унищожават това, което ние, хората, отглеждаме с толкова труд, за да бъдат наказвани толкова строго“  укоряваше се  Огнян в такива моменти.

И сега той си взе въдицата и мрежата, погледна към следобедното слънце, въздъхна облегчено и потегли към дома.

На вратата стопанката го посрещна въодушевено, очаквайки добър улов. Но вместо това Огнян й подаде  само една питка.

-         Ама къде е рибата? Виждам питката, но откъде намери пари?

-         Ами не улових риба, но продадох въдицата и мрежата.

-         И какво получи?

Огнян показа дланта си, в която блестяха десет сребърни монети. Той се усмихна. Жена му се поуспокои. Веднага след това вечеряха скромно.

Но освен с пари, сърдечната и благородна постъпка на Огнян беше възнаградена с неочаквана за тях изненада.  В  пощата бе пристигнало писмо, което не беше прието, защото в този ден и двамата  работеха усърдно в градината и пощальонът подмина дома им. Затова двамата съпрузи бяха приятно изненадани, когато три дни по-късно двамата бяха посетени от синовете си. Това беше голяма изненада за тях, защото синовете им живееха в чужбина и  не бяха им идвали на гости от много време. Огнян и жена му бяха много зарадвани и щастливи.

„Доброто, което върши  винаги бива възнаградено двойно. – помисли си  в този момент Огнян”

След този ден той  никога повече и по никакъв повод  не посегна  на нечий друг живот.

 Даниел Милчев Бумбалов