Имаше едно време малко момиченце. То си имаше една сламка и всеки ден, щом се прибереше от училище, правеше сапунени балончето с нея.
Един ден, тя отново направи балончета и се прибра вкъщи. Изведнъж един от балоните проговори. В същност всички балони можеха да говорят, но бързо отлетяха и накрая той остана сам.
- Уф! Този свят е толкова голям! Но пък в сламката беше ужасно тясно. пък и аз от години мечтая да разгледам този свят. Явно днес е щастливият ми ден. – каза балончето и се остави на вятъра да го отнесе.
Изведнъж спря. Пред него се показа голяма поляна с маргаритки. Тя беше толкова красива, че балонът започна да се разхожда сякаш беше човек.
- Колко красиви цветя! Де да можех да остана тук! Но няма, на другият край на
света сигурно има по- хубави неща! – каза си балона и продължи напред.
Вървя той, вървя и стигна до едно село. Там видя деца, които играеха на криеница.
Едно от тях го забеляза.
- Приятели, елате! Вижте кой ни е дошъл на гости от далечни земи и то само, за да си играе с нас! – каза то.
Децата се затичаха и завикаха:
- Ела, мехурче, остани при нас!
Но балонът нямаше време за тях. И все си повтаряше:
- Накрая на света ще има повече деца.
Минаха дни, месеци, години. Най – накрая мехурът стигна до края на света.Спря на самотен плаж. Беше надвечер и то видя красивият залез..Оранжевото слънце се потапяше в бистро-синьото море.
- Изглежда това е краят на света? Не очаквах да е толкова пуст. Да бях останал
при красивите цветя, или при децата, щях да съм щастлив. Но, не-е-е, аз дойдох до края на света и то за нищо!- ядоса се той. После седна на златисто – жълтият пясък и помисли. Искаше да се върне обратно, но изведнъж чу „ Пук!” и в същия момент се озова на затопления от слънцето пясък. Поиска да се изправи, но мигом се изпари и понесе към облаците.
Някой ден, балонът ще оживее като капка, ще падне в някоя рекичка и ще може поне още веднъж да се полюбува на природата.
0 коментара:
Публикуване на коментар