„Слънцето свети за всички”

ПОВЯРВАЙ В ЧУДЕСАТА                                    

                                   Отпивах на глътки сутрешното ароматно кафе поседнал удобно в коженото си кресло, пре -

листвах страниците на една дебела книга.  През годините до сега бях прочел много разкази, романи и повести, но особено ме заинтригува тази история, може би, защото ми напомняше за миналото.
   Връщам се в мислите си към детството.  Колко ценно е то за мнозина, колко щастливи спомени буди и колко разочарования прикрива…

   От момента на раждането ме , тъгата преследваше като черна сянка едно съвсем обикновено момче на име Митко. Той беше мършаво дете, със сухо изпито лице, бледа почти жълта кожа. Митко  не очакваше нищо от живота, защото вече беше изгубил всяка надежда.    Познаваше добре крайните квартали на градчето, изнемощелите страдалци, които бродеха безмълвно наоколо и очакваха свято чудо, мечтаеха за подслон или трапеза отрупана с как-ви ли не лакомства, но щастието винаги забравяше да ги навести и затова Митко му беше много сърдит.

Когато навърши седем години, дядо Добри за първи път го покани в скромната дървена барака, където възрастните мъже понякога играеха „пастра” и четяха жълтите вестници рано сутрин. Той го повика тук не за да играят карти, не за да разказва как борейки се да спасят славното име на родината са загинали жестоко предците им. Не, в ръце придържаше продълговат дървен сандък и преди да му го  повери изрече дълга реч като отключи една съкровена тайна пред Митко:
- Млади момко, тази дървена кутия е изработена от вълшебното дърво на желанията. Тя не е обикновена и ще изпълни твоето желание, ако му  прошепнеш тихо своята мечта. Трябва само да  подредиш в три редици три сребърни монети, спечелени с честен труд.

   Бездомното дете се вслуша в тези думи, толкова неочаквани, но искрени, кимна с глава в знак на благодарност и се за замисли как да спечели  девет сребърни монети с честен труд.

„Ще стана ваксаджия.”- реши момчето, защото всичко, което беше наследило от  родителите си беше старото ваксаджийско сандъче на  прадядо му и две, забравили годините си, но все още запазени четки за мазане и лъскане на обувки. 

„Но от къде ще взема боя?” разтревожи се момчето. Като че ли  проникнал в мислите му,  кръчмарят дядо Добри го повика  и го помоли два дни да му помага за почистването, срещу храна и скромно заплащане.

„Слава, Богу!  - помисли си радостно момчето. –  С парите, които ще получа от дядо Добри ще купя и боята.”

    Митко се почувства окрилен от надеждата.  Почувства града като свое малко кралство ,когато седна под   стария  градски, златен часовник,  изработен по поръчка от трима май-стори часовникари от Швейцария, прочутите братя Туевал. Момчето забрави глада, жаждата, нуждата от подслон,  макар че  под сивото  небе над града, внучките на Снежната кралица - изящни „балерини” в искрящи кристални пелерини, затанцуваха леко и грациозно.  Те тихо се спускаха  и  безшумно застилаха, широките павирани улици, червените покриви на високите измазани сгради, с мека бяла завивка.

Подслонен под широката козирка на градските хали, Митко  разтвори бързо дървения сандък и  макар, че  гласът му беше пресипнал, а времето безмилостно вледеняваше  непокритата му с шапка глава, просто тихо зачака.  И ето,  млада изискана дама, облечена в черно кожено палто и малко момченце поспряха за миг. Жената учтиво поръча обувките на детето да бъдат почисте-

ни и излъскани, както подобава. Детето не промълви нито дума, беше видно, че  богатите му родители задоволяваха всяка негова прищявка.

    Но за Митко това в момента нямаше значение. Той не се опитваше да чете чуждите  мисли, нито притежаваше пророчески способи.  За него беше  важно само да спечели с честен труд, онези девет сребърни монети, които трябваше да подреди една до друга в дървената кутия, в която спеше късметът му.
     На следващата сутрин северният вятър беше се изморил да надува бузи  и  се оттегли във владенията на своята майка Снежната царица за кратък отдих. Топъл вятър  го смени и  стопи снежните преспи.  Площадът отново примамваше жителите. Киното, игралните заведения, ло-

калите,ресторантите  и лъскавите магазини сякаш примамваха неудържимо  видните аристо-

крати и буржоата, a тe с удоволствие  се подчиняваха на този повик.

     Бедното дете седеше на трикрако смешно столче пред  халите, в които непрекъснато влизаха и излизаха забързани хора  и  се опитваше да стопли премръзналите си ръце.

Не след дълго пред него спря непознато дете и  подаде на Митко плетени ръкавици и мека шапка. Трогнат от жеста той заплака и благодари сърдечно на своя малък ангел. Те разговаряха дълго. Вероятно това беше    най-приятния разговор,  който някой е водил с бедното момче  от доста време насам. Оказа се, че и на двамата винаги им е липсвало нещо безценно – приятел-ството.

    След това, при всяка следваща среща, Петьо носеше на Митко интересни неща, до които бедното дете никога не беше се докосвало – шарени скокливи топчета, плюшени мечета, сочни зрели плодове.

    Митко  се радваше на срещите си с новия си приятел, но не забравяше и своята голяма цел – да работи и да спечели с честен труд деветте сребърни монети, които щяха да отключат късмета му.  Това не беше лесна задача, но откакто Петьо беше до него и го насърчаваше, сякаш и клиен-

тите по-често спираха до  неговото сандъче. Полека – лека – дребните монети, които му плаща-

ха  се превръщаха в лъскави сребърни монети. „Още малко! Остана още малко. - Мислеше си премръзналото  момче. – Само една монета  още и мечтата ми най-после ще се сбъдне!”

    За съжаление, студът и гладът си казаха думата. Митко се разболя тежко. Мъчителна кашлица раздираше гърдите му и  тя отблъскваше клиентите му. Тогава  новият приятел на момчето  сва-

ли топлата си пелерина, покри треперещите от треската  слаби рамена на Митко, облече тънко-

то му, скъсано  сако и седна  на неговото място.

     Трогнати от жеста му, хората спираха,  стъпваха символично върху сандъчето и след един замах на Петьо с четката пускаха  в  тенекиената кутийка  дребни и по-едри  пари…
Беше  дошъл  края на месец декември. Всички се готвеха за  светлия християнски празник Рождество Христово и душите им се откликваха на  човешкото страдание  с милосърдие  и съпричастност.

В навечерието на празника светлините на града – купа с  бляскави искрици, разсипани върху черният небесен воал, грееха по-силно от обикновено. Една ярка звезда освети  дървената, продълговата кутия на Митко.  В нея, подредени в три стройни редици, блестяха девет сре-

бърни монети, спечелени с честен труд. А  двете четки  за почистване на обувки се бяха превърнали в два бляскави медальона – символ на приятелството между двете деца. Духът на коледната магия  тази година най-после навести отчаяното момче и за първи път му поднесе неочаквана,но много вълнуваща  изненада. Петьо и неговите родители, важни хора в общест-

вото, приеха за член на семейството новия  приятел на Петьо и всички заживяха заедно щастливи.

Марияна Василева Василева 15год. ,  член на ЛК « Пегас»

Aдрес: с.Козарево ул.Възраждане №17